протри, потече кръв. Връзвах пръстите си отначало с вестници и хартия от чувалите за цимент, после — с парцали. Нищо не помагаше. Напуканите гънки на пръстите ме боляха. Понякога ронех сълзи. Трудно държах лъжица и вилица. Почивен ден, обаче, нямаше. Колко пъти мама не ме пускаше на работа, но баща ми беше непреклонен.
По ул. „Кракра“ минаваха деца. Надсмиваха ми се, подвикваха си един на друг: „Хайде на плаж! Хайде на кино! Хайде на мач!“ Стараех се да не ги чувам. Два-три дни преди да започне учебната година оставах у дома да си почина и приготвя учебници и тетрадки за първия учебен ден.
През лятото градът беше прашен. Миришеше на въглища. Не на една или две къщи съм бъркал и носил вар и тухли. Едно лято работихме в село (сега квартал) „Радина чешма“, на другия край на града. Прекосявахме целия град сутрин рано и вечер късно.
Още тогава край варовия разтвор и купчината тухли се опитвах да надникна в бъдещето си. Често си мислех: „И аз ли цял живот ще извършвам такава непосилна работа по строежите?“ Тръпки полазваха по тялото ми. Постепенно все по-упорито в съзнанието ми изплуваше мисълта: „Учи се! Учи се!“
Приключих успешно шести (десети) гимназиален клас. Баща ми отново ме събуди с думите: „Хайде, ставай!“ Бързешком отговорих: „Не! Моля те, след пет дни трябва да ходя на бригада“. Загледа ме като вкаменен. Нищо не продума. Нервно закрачи към поредния строеж. Прекъснаха моите горещи лета в редиците на строителните работници.
Бригадирското движение в България през 1947 г. и следващите години получи широк размах. Хиляди младежи работеха на „Хаинбоаз“, изграждаха заводи в Димитровград. Строяха и край нашия град линията „Перник — Волуяк“. Млади и стари им се възхищаваха. За тях доброжелателно често говореха баща ми и братята му. Използвах тази ситуация и без разрешение от баща ми се записах
Втора смяна беше нашата — ученическата. Първите две чети бяха от ученички, а от трета до седма чета — ние, момчетата. Аз бях в трета чета. Направиха ме командир на отделение (бригада). Сложиха ми на ревера една нашивка. Работехме на разширението на цеха за стомана на машиностроителния завод. Той беше непосредствено до ТЕЦ „Перник“, ограден от р. Струма и от три страни — с жп линии. Отделението ни беше първенец в бригадата. Връчиха ни още в края на първата десетдневка червено знаме за бригада първенец. До края на смяната остана при нас. С него ходехме на работа. Работехме неуморно. В края на смяната ми връчиха бригадирската значка „Ударник“.
Следващото лято, след завършването на гимназията, отново бях на бригада. Този път ме направиха четен командир на трета чета. Определихме Евлоги Бонев за културномасовик на четата, а Борис Боянов — за физкултурник. И двамата бяха мои съученици. Евлоги имаше дарба да пее. Обичаше музиката. Сформира отличен хор с една от девическите чети. Вечерите пеехме, денем работихме без подканване. Четата имаше два обекта — единия на стоманозавода, а другия на разширението на стадион „Миньор“. Ходех всеки ден и на двата обекта. Още за първата десетдневка техническият ръководител на бригадата — Иван Бонев, ни определи за чета-първенец. Връчиха ни две червени знамена. Едното за чета, другото за бригада-първенец. На входа на палатката вечер се вееха двете знамена. Така до края на смяната.
Един ден в бригадата пристигна Кръстьо Горанов — председател на гимназиалното ръководство на младежката организация, заедно с Тома Пешев и Симеон Малинов — и тримата бяха от нашия седми „Б“ клас. Кръстьо, като видя двете знамена, веднага съчини и затананика мелодична песничка: „Веят се над нашата палатка две червени знамена!“, която стана химн на четата.
Двете бригадирски лета бяха голяма школа за мен и моите съученици. Школа за възпитание в труд, другарство и колективизъм. Задълго в нашето съзнание останаха бригадирските дни.
През ученическите години четях много художествена литература. И днес са с мен героите от романите „Стършел“ на Войнич, „Как се каляваше стоманата“ на Островски, „Какво да се прави“ на Чернишевски, „Майка“ на Горки, „Евгени Онегин“ на Пушкин, „Хоро“ на Страшимиров, „Чифликът край границата“ на Йовков, „Чест от младини“ на Ажаев и други. И днес зная наизуст някои от стихотворенията на Христо Ботев, Димитър Полянов, Иван Вазов, Христо Ясенов, Цанко Церковски, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров.
Може ли човек всичко да изброи? Тези произведения на писатели и поети заслужават да се прочетат и знаят и днес от всеки младеж.
Дойде денят на моята мечта —
Всички студенти от първи курс слушахме лекции заедно. Не бяхме разпределени по специалности. Пред нас заставаха такива светила на науката като академиците Жак Натан и Евгени Матеев; професорите Кирил Григоров, Димитър Димитров, Михаил Геновски, Кръстю Добрев, Тянко Йорданов, Тодор Владигеров; доцентите Никола Вълев, Христо Калигоров, Тодор Ангелов и Веселин Хаджиниколов. С тях бяха и представителите на по-младата генерация преподаватели и асистенти, които впоследствие станаха професори, като Любен Беров, Веселин Никифоров, Давид Давидов, Петър Аврамов, Стоян Михайлов, Иван Илиев, Стефан Мечев и много други. Със своя педагогически похват, съчетан с нашата жажда за наука, те ни стимулираха да четем и мислим върху прочетеното, да черпим с пълни шепи икономически знания. Тогава нямахме учебници. Учехме от лекциите и посочената литература, главно от първоизточници. По цял ден престоявах в Института. Свършеха ли часовете за лекции и упражнения, отивах в библиотеката. Първият семестър бях затруднен с пътуването до Перник. Не можах да си намеря квартира в София. Студентските общежития бяха малко. Нямаше го студентският град. Всяка сутрин рано вземах влака за София. Вечер, когато стигна, — обратно. Във влака беше забавно. Много бяха перничаните, които пътуваха. През зимата беше студено, затова, пристигнех ли в института, веднага търсех радиатор да се стопля.
В началото на декември през голямото междучасие Киро Златков доведе при мен едно непознато лице, младолико но с побелели коси. Оказа се наш колега на име Атанас Цилев, член на партийното бюро. Той започна да ме разпитва:
— Защо не участваш в никакво курсово ръководство на масовите организации?
— Защото съм дошъл да уча, а не да ставам организационен работник, — отговорих изненадващо.
— Не може така! От Централния съвет на ДСО „Академик“ ни искат двама младежи за сътрудници. Спряхме се на теб и на колегата Георги Узунов.
— Не, не желая. Искам да си уча. Нямам и квартира в София и всеки ден пътувам до Перник.
— Няма значение. Още утре ще те потърси Георги Ямаков от трети курс и започваш да им сътрудничиш, почти заповеднически приключи разговора ни колегата Цилев.
Така станах сътрудник на студентското физкултурно дружество „Академик“. Та чак до края на следването.
Дойде януарската сесия, първата ми като студент. Имах два изпита. Подготвих се старателно. Всички въпроси конспектирах и неколкократно ги четох. Исках да разбера и осмисля преподавания материал. Двата изпита взех с отличен (5). Отличните оценки ме окуражиха. Започнах старателна подготовка за юнската сесия. Тя беше тежка, имахме седем изпита. Сериозно се заех с търсене на квартира. Помогна ми съученик от гимназията — Свилен Василев. Той ми каза, че е на квартира, заедно с Евлоги Бонев и брат му, в една стая в Орландовци. Ако се съгласят, ще вземат и мен. Където трима, там и четирима. Така станах софиянец. Спяхме на една спалня през зимата, за да се топлим. Пролетта донесох одеяло от Перник и си постлах на
