Времето, в което живях, и хората, с които работих

стана?

Той мълчешком сви рамене. Явно всичко беше чул и разбрал.

— И аз съм „стрелян заек“, но, както се постъпва с теб, на нищо не прилича.

— Прилича, не прилича, факт е.

След кратка пауза, чичо Киро отново поде темата:

— Сега какво ще правиш?

— Първо, трябва да запазя спокойствие. Още повече, че отдавна искам да премина на преподавателска работа. Знаеш, че преди три месеца се явих на конкурс и го спечелих. Второ, трябва да организираме заводска конференция. Тя ме е избрала, тя единствена може да ме освободи. Трето, да отида в Икономическия институт и премина на работа от хоноруван в редовен асистент.

— Ами, ако не те освободят на конференцията? Познавам хората от завода, те ценят и уважават. Кой знае кого ще доведат? Те няма да се съгласят.

— Хайде да се заемем за работа. Все едно, че нищо не се е случило — казах аз.

След няколко дни бях в София. Имах семинарни занятия със студентите. Като приключих с тях, реших да отида да разгледам ЦУМ (Централен универсален магазин). Отдавна не бях влизал в него. Нямах бърза работа в завода, пък и трудно ми беше да гледам хората. Като преминах през градината зад мавзолея, излязох от източната страна на Българската народна банка. Пред мен бе Партийният дом. Застанах. Една мисъл мина през съзнанието ми: „защо не вляза и питам кои са мотивите за моето освобождаване“. Но, кого да питам? Ще поискам да ме приеме Борис Велчев — той беше секретар на Централния комитет на партията по организационните въпроси. Влязох в сградата откъм ул. „Знеполе“. Представих се на офицера на Пропуски и помолих за среща с Борис Велчев. Оказа се, че в момента е свободен и може да ме приеме. Отначало започнах разказа си смутено и припряно. Окопитих се. Заговорих спокойно. Помолих да ми каже, защо ме освобождават, тъй като нито Димитров, нито някой друг в Перник ми беше обяснил това. Той ме слушаше внимателно и нещо стенографираше. Изведнъж ме прекъсна и попита:

— Сега какво смяташ да правиш?

— Имам работа, ще стана редовен асистент във ВИИ „К. Маркс“. Отдавна желая това. Досега не ме пускаха от Градския комитет на партията.

— Няма решение за твоето освобождаване. Димитров неправилно те е информирал.

Изпаднах в недоумение. Как може да се злоупотребява така с висш партиен орган! И продължих:

— Независимо от това, желая да напусна. След една седмица е заводската конференция и ще ме освободят от работа.

Той замълча, не взе отношение. Попита:

— На теб Димитров помагаше ли ти? Вашият завод е най-големия в България.

— Не. Идваше в завода, срещаше се с директора и някои инженери. Правиха някакви рационализации, но при мен не е идвал и не ми е помагал. Преди него, както знаете, първи секретар на окръга беше Стоян Гюров. Той много често ми се обаждаше по телефона, идваше и в завода и се интересуваше как върви работата, имам ли проблеми. Помагаше ми какво и как да направя. А с Ал. Димитров преди няколко дни за първи път се видяхме лице в лице.

— Отиди си в завода!

Тръгнах си. Не бях разбрал смисъла на последното изречение. Вървейки по коридора и по стълбите, като че ли имах криле. Казах истината. Олекна ми. Радвах се, че от първи май отивам в Института като редовен асистент. Този разговор споделих със съпругата си, която в момента работеше в София. Тя одобри постъпката ми и пожела успешна работа в Института.

Запазих в тайна проведената среща с Борис Велчев. Споделих за нея само с чичо Киро и двама приятели. След седмица се проведе извънреден пленум на Окръжния комитет на партията. Ал. Димитров беше освободен като първи секретар и на мястото му беше избран Андрей Михайлов. Същият ден се обади по телефона Стефан Крумов — секретар на Окръжния комитет по стопанските въпроси, и ми възложи незабавно да събера партийните секретари и заводския партиен комитет. Не каза защо. Пред тях той съобщи решението за освобождаването на един и избора на друг първи секретар на окръга. Погледна ме и каза:

— Вашият секретар остава на работа. Бюрото на Комитета прецени, че неговото освобождаване е прищявка на Александър Димитров и молим да ни извини за случилото се.

След срещата Ст. Крумов дълго седя при мен. Приказвахме главно за работата. По едно време ми рече:

— Борис Велчев беше на пленума и специално ме пита за теб. Каза, че си му направил хубаво впечатление. И аз те уважавам!

Така приключи тази драма, предизвикана от главозамаял се „интелигент“. Продължих да работя в завода. Директорът на завода инж. Гено Генов беше работлив и добър стопанин, грижеше се за хората. С него работех добре. Наред със задачите по плана полагахме усилия за подобряване на социално-битовото обслужване на инженерно-техническия персонал и на работниците.

В завода работеха денонощно пет работнически стола и един — пет дни седмично, за ИТР персонал. Храната беше евтина и питателна. За стотинки можеше да се нахраниш с три блюда. Мнозина носеха храна за вкъщи. Имахме край завода и едно от първите в страната помощно стопанство. В него работеха трудоустроени работници. Продукцията, която се получаваше в стопанството, се влагаше по себестойност, с което още повече се поевтиняваше храната. Остър беше жилищният проблем. Приехме специална програма за неговото решаване. От 225 построени апартамента през 1959 г., през 1962 г. броят им нарасна на 1080. Целта беше за няколко години всяко нуждаещо се семейство да има свой дом. Сега тези жилища са основата на кв. „Изток“ на Перник.

През 1961 г. започна строителството на културен дом на металурга. И днес той е културното средище на квартала и завода. Всяка пролет, през април, се провеждаше фестивал на художествената самодейност. Заводският хор стана един от най-добрите в окръга. Издаваше се заводски вестник „Ленинец“. Не изоставаха физкултурата и спортът. Положиха се основите на футболния отбор „Металург“, на представителен волейболен отбор. Инж. Йордан Георгиев — началник на конструкторския отдел на завода, заедно със съветски специалисти положиха много усилия и създадоха отбор по хокей на лед.

В завода се работеше пълноценно. Най-голям принос за това имаха младите и ентусиазирани специалисти. Сред тях в битката за метал се калиха такива кадри като инженерите Серафим Илчев, Петър Димитров, Иван Бояджиев, Серафим Христов, Христо Бонин, Крум Атанасов, Борислав Савов, Иван Болчев, Владимир Добринов, Цанко Цанков, Цонко Цолов, Цеко Цеков, Димитър Георгиев, Ангел Николов, Тодор Вретенаров, Райчо Божилов, Иван Димов, Иван Караиванов, Борис Дракалийски, Никола Калчев, Кольо Колев, Ангел Запрянов, Лазар Минтов, Димитър Киров, Йордан Георгиев, Атанас Атанасов, Кирил Дрехарски, Петър Начев, Стахил Петров, Недка Малчева, Надя Илчева, Соня Давидова, Мария Камберова, Цветко Пехливанов, Иван Пашов, Бончо Радков, Антон Драгулев и други; икономистите: Димитър Маринчев, Димитър Йорданов, Янко Петров, Георги Витанов, Георги Евгениев, Никола Васев, Джунко Джунков, Димитър Вергов, Иван Попов, Тодор Гогов, Владимир Димитров, Раждуни Гилигиян, Мария Арнаудова, Димитър Павлов, Любомир Христов, Мария Пецева, Станка Иванова и много други.

Не може да се говори за първите български металурзи, без да се споменат имената на главните майстори, герои на социалистическия труд: в мартеновия цех — Карамфил Боянов (бай Каро); в доменния цех — Иван Котев; в прокатния цех — Свилен Методиев и на пещозидарите — Георги Йосифов. Те бяха мъже със силна воля, добри и щедри, готови да дадат всичко от себе си, за да работят пещите и становете безаварийно и ефективно, за да израстват млади кадри, овладяващи новите металургични професии.

В завода имаше многобройна и активна младежка организация. Секретар на заводския комитет на организацията бе Мария Миленова — енергична, добра и великодушна, готова да помогне на всеки при нужда. Тя бе обичан и уважаван младежки ръководител.

Всеотдайно работеха и профсъюзните ръководители на заводската организация, отначало Студенко Николов, а после доменчика Данаил Костов.

С повечето от посочените лица ме свързват незабравими спомени. Много от тях впоследствие станаха професори, министри и заместник-министри, генерални директори на стопански организации, окръжни и