— Андрей — повтори тя. — Поляк ли сте?
— Не, руснак. А вие се казвате Селма Нагел и сте от Швеция.
Тя кимна.
— От Швеция съм. Я ми кажете вас ли ви бъхтиха тогава в участъка?
Андрей се сащиса.
— В кой участък? Никой не ме е бъхтил.
— Слушай, Андрей — рече тя. — Защо тука кутийката ми не ще да работи? — Тя неочаквано постави на коляното си малка лъскава кутийка, почти колкото кибритена. — На всички вълни само трещи и бръмчи, нищо готино не можеш да чуеш.
Андрей внимателно взе кутийката от нея и смаян се убеди, че е радиоапарат.
— Е, това е то! — промърмори той. — Наистина ли е детекторен?
— Че откъде да знам? — Тя взе от него апарата и в стаята се разнесоха трясъци от електрическо разреждане, пращене и жалко виене. — Не работи и това е. А ти никога ли не си виждал такова нещо?
Андрей поклати глава. После рече:
— Всъщност той не трябва и да работи. Тук има само една радиостанция и тя предава по радиоточките.
— Боже мой — каза Селма. — Че тогава какво може да прави човек тука? И сандък няма…
— Какъв сандък?
— Ами с картинки… Ти-ви!
— А-а… Да, тази работа сме я планирали за по-нататък.
— Брей че скука!
— Мога да докарам патефон — стеснително предложи Андрей. Чувствуваше се неловко. Наистина, ама че работа — нито радио, нито телевизия, нито кино…
— Патефон ли? Това пък какво е?
— Че не знаеш ли какво е патефон? — учуди се Андрей. — Ами навиваш пружината, слагаш плочата и…
— А, грамофон… — рече Селма без капчица въодушевление. — А магнетофон нямаш ли?
— Ха стига де — каза Андрей. — Аз да не съм ти радиовъзел!
— Доста дивичък си май — заяви Селма Нагел. — С една дума — руснак. Е, добре де, слушаш си своя грамофон, водка сигурно пиеш, а друго какво правиш? Мотор караш ли? Или даже и мотор нямаш?
Андрей се разсърди.
— Аз не съм дошъл тука да карам мотори! Дойдох работа да върша. Много ми е интересно ти какво смяташ да правиш тука?
— Работа бил дошъл да върши… — подигравателно повтори Селма. — Ти ми кажи за какво те бъхтиха в участъка?
— Абе никой не ме е бъхтал! Откъде ти скимна това! И изобщо при нас, в полицията, не бият никого, това да не ти е Швеция!
Селма подсвирна.
— Бре-бре — рече тя насмешливо. — Значи така ми се е сторило.
Тя натика угарката в пепелника, запали нова цигара, надигна се и пристъпвайки някак игриво, сякаш танцуваше, взе да се разхожда из стаята.
— А кой е живял тука преди тебе? — попита тя, спирайки се пред огромния овален портрет на някаква бледолилава дама с болонка на коленете. — При мен например явно е живял сексуален маниак. По ъглите е пълно с порнография, по стените има използвани презервативи, а в шкафа — цяла колекция от дамски жартиери. Дори не може да разбере човек дали е бил фетишист или пък близач…
— Лъжеш — каза Андрей вцепенен. — Само лъжи дрънкаш, Селма Нагел.
— Че защо да те лъжа? — учуди се Селма. — А кой е живял там? Не знаеш ли?
— Кметът! Сегашният кмет е живял там по-рано, ясно ли ти е?
— А-а — проточи равнодушно Селма. — Сега разбирам.
— Че какво разбираш? — каза Андрей. — Какво толкова ти е ясно? — викна той разпалено. — Какво изобщо можеш да разбереш ти тука? — той замълча. За това не биваше да говори. Това човек трябваше да го преживее, да му мине през главата.
— Сигурно вече наближава петдесетте — с тон на видяла и патила заяви Селма. — Старостта тропа на вратата, човек побеснява. Климактериум! — Тя се усмихна и отново се спря пред портрета с болонката.
Настана мълчание. Стиснал зъби, Андрей страдаше за кмета. Кметът беше едър, представителен, с необикновено предразполагащо лице и с благородни посивели коси. Държеше прекрасни речи на събранията на градските активисти — за въздържанието, за силата на духа, за моралните устои и вътрешния заряд от непоколебимост. А когато се срещаха на стълбищната площадка, непременно протягаше голямата си топла и суха ръка за поздрав и както винаги вежлив и внимателен, се осведомяваше дали нощем не пречи на Андрей с тракането на пишещата си машина…
— Не вярва! — неочаквано рече Селма. Тя вече не гледаше портрета, а със сърдито любопитство разглеждаше Андрей. — Ако щеш вярвай. Само че на мен ми се повдига да чистя всичко това. Не може ли да наема някой тука, а?
— Да наема… — тъпо повтори Андрей. — Друго не щеш ли! — злорадо каза той. — Сама ще изчистиш всичко. Тука не е пансион за благородни девици.
Известно време те мълчаливо се разглеждаха един друг с взаимна антипатия. После Селма промърмори, отмествайки очи:
— Кой дявол ме докара тука! Какво ще правя сега?
— Нищо особено — каза Андрей. Той превъзмогна враждебността си. Човекът имаше нужда от помощ. Тук вече се бе нагледал на новаци. На всякакви. — Каквото правят всички, това ще правиш и ти. Ще отидеш на борсата, ще попълниш бланка, ще я пуснеш в приемника… Там е поставена разпределителна машина. Оттатък, в онзи свят, каква си била?
— Фокстейлър — каза Селма.
— Каква?
— Ами, как да ти обясня… Раз-два и врътни опашката…
Андрей отново се вцепени. Лъже, щукна му за миг в главата. През цялото време ги дрънка едни това маце. Прави ме на идиот.
— И добри пари ли изкарваше? — саркастично попита той.
— Глупак — рече тя почти нежно. — Та аз не го правех за пари. Просто ми беше интересно. Каква скука е иначе…
— Че как така? — възмути се Андрей. — Ами родителите ти къде гледаха? Та ти си млада, трябвало е да се учиш и да се учиш…
— За какво ми е?
— Че как „за какво“? Човек щеше да станеш… Инженер си можела да станеш, учител… Би могла да влезеш в комунистическата партия, да се бориш за социализъм…
— Боже мой, боже мой… — дрезгаво прошепна Селма, рухна като подкосена в креслото и оброни лице в шепите си. Андрей се уплаши, но в същото време изпита и гордост и почувствува каква огромна отговорност поема.
— Недей така, недей… — взе да я успокоява той, като непохватно се премести към нея. — Каквото било, било. Край. Не се разстройвай толкова. Може пък да е за добро, че се е случило така с тебе: тука ще наваксаш всичко. Аз имам толкова много приятели и всички те са прекрасни хора… — Той си спомни за Изя и се намръщи. — Ще ти помогнем. Заедно ще се борим. Тука има дяволски много работа. Я какво безредие цари, каква неразбория, направо гадост — та всеки честен човек е ценен. Ти не можеш да си представиш дори каква измет се е насъбрала! Не разпитваш естествено, ама понякога ей така отвътре ти идва да попиташ някого: абе какъв вятър те е довял тука, за какъв дявол си дошъл и кому си нужен?
Той тъкмо вече се беше престрашил по приятелски, дори по братски, да потупа Селма по рамото, когато тя го попита, без да откъсва длани от лицето си:
— Значи не всички тука са такива?
