— Знам — отвърна Мат. — Телепати са — също като теб.
— Може би това е и причината да видя онези неща — предположи варварката.
— Вероятно — потвърди Мат. — И сигурно затова искаха да те изгорят. Опасна си за тях. Виждащ неща зад нещата…
Аруула удостои Мат с поглед, който представляваше смесица от гняв, тъга и разочарование.
Разбираше я добре. За нея беше още по-зле, отколкото за него да открие ужасяващата истина зад красивата фасада на Етера. Беше си въобразила, че е в рая, крайната цел на нейните желания и мечти, а сега беше принудена да разбере, че е било само лъжа и измама.
— Но защо е всичко това? — попита тя. — Защо…
Тя се прекъсна, спря внезапно, за да подслуша. Особените й сетива, изглежда, почувстваха нещо.
— Какво има? — попита тихо Мат.
— Шшшт — прошепна тя. — Долавям, че …
Не успя да продължи, защото в този момент тънката ципа на слузта, която покриваше стените, се разкъса и едно от страховитите влечуги изскочи оттам като от спукан околоплоден мехур.
Ужасени, Мат и Аруула отстъпиха назад, инстинктивно вдигнаха камите си, за да се противопоставят на нападението на съществото. С противно фучене главата на влечугото се стрелна като змия напред и изпръска жълта отрова. С голяма мъка успяха да избегнат несъмнено разяждащата струя.
— Призовава събратята си — извика високо Аруула. — Чувам го.
— По дяволите — изръмжа Мат. Последното нещо, което им беше притрябвало сега, беше орда кръвожадни влечуги. Трябваше да накара съществото да замлъкне, веднага…
— Бягай, Аруула! — изрева на спътницата си, блокирайки с всички сили мислите си, за да не може съществото да ги долови.
Аруула не зададе никакви излишни въпроси. Избягна още една яростна атака на влечугото, после се отдръпна назад, затича се надолу по коридора. Мат направи същото. Влечугото нададе пронизителен писък. После се спусна да ги преследва.
Мат се обърна рязко и неочаквано за влечугото, вдигна камата си, готова за мятане. Прицели се бързо, после острието проряза въздуха срещу мелеза от алигатор и гигантска змия и се заби точно между неподвижните очи на влечугото.
Злите пламъчета в тях рязко угаснаха. Потече вадичка зелена кръв. Съществото се строполи със задъхване. Беше мъртво още преди да рухне на земята.
Мат бързо издърпа оръжието си. Можеше само да се надява, че навреме е прекъснал мисловната връзка на гадината със събратята му. В противен случай едва ли имаха някакъв шанс да избягат някога от страшния лабиринт.
Оглеждайки се предпазливо, продължиха пътя си. Колкото повече се отдалечаваха от съществото, толкова повече ускоряваха крачки, накрая направо тичаха през коридорите, отчаяно търсейки път за навън.
— Открили са трупа — констатира изведнъж Аруула и спря. Чувствам гнева им, болката им. И… — Младата жена млъкна, пребледня като платно.
— Какво има? — попита Мат.
— Не знам точно. Тук има и нещо друго. Глас… Казва… В името на Вудан!
— Какво? — запита нетърпеливо Мат.
— Чувстват присъствието ми, Маддракс! Знаят къде сме! Идват, за да ни хванат!
— Глупости — възрази Мат, — въобразяваш си.
— Знам го. Нямаме шанс да се изплъзнем. Има един глас, който е по-силен от всички други. Той командва съзнанието им и усеща присъствието ми. Тъкмо им казва къде сме… — Тя изтръпна от ужас и отправи към Мат настоятелен поглед. Трябва да ме оставиш — упорстваше тя. — Само те излагам на опасност. Ти трябва да се спасиш!
— И дума да не става. — Матю Дракс поклати непреклонно глава. — Или ще излезем и двамата оттук, или нито един от нас. Не можеш да изоставиш фланговия си в беда.
— Какво? — Младата жена смръщи почернялото си от сажди чело.
— Такъв е изразът. — Мат се наведе напред, целуна я леко по челото. — Означава, че ще останем заедно, независимо какво ще се случи.
— Но ние нямаме никакъв шанс. Аруула няма шанс. Мат трябва да върви сам.
Мат спря. И на сън не беше си помислял просто ей така да изостави спътницата си. Но естествено му беше ясно, че Аруула е права. Ако скоро не им хрумнеше някаква идея, с тях кажи-речи беше свършено…
Вече му се струваше, че чува бързите стъпки на безброй крака на влечуги, пронизителното фучене, което издаваха — и внезапно му дойде една идея. Твърде отчаяна, ала все пак идея…
— Този глас — обърна се към Аруула. — Гласът, който е по-силен от всички останали, можеш ли да ми кажеш откъде идва?
— Идва дълбоко изпод храма — отвърна младата жена. И… е зъл.
— Можеш ли да ме отведеш до него?
— Какво си решил?
— Сама каза, че именно този глас командва другите същества. Ако успеем да го накараме да замлъкне…
— Не! — Аруула решително поклати глава. — Трябва да бягаш. Сега, веднага!
— Нямаме време за дискусии — отвърна кратко Мат. — Заведи ме при него — или след няколко минути и двамата ще умрем.
Варварката го измери с поглед, който съдържаше смесица от неразбиране и възхита. После му махна с ръка, като забърза надолу по мрачния коридор.
— Следвай ме…
Слязоха надолу през някаква дупка с диаметър около два метра, която зееше непосредствено на пода на един от коридорите.
Мрачните, кръгли тунели, които се врязваха в скалата и почвата, водеха дълбоко под стадиона. Беше очевидно, че са изкуствени, но Мат можеше единствено да предполага с какви средства влечугите са успели да построят това огромно съоръжение. Може би с помощта на геягудоо? Макар че изглеждаше невъзможно някакво същество да влезе в съюз с огромните земни червеи, които според легендата се намирали под персоналното ръководство на Оргуудоо.
Коридорите се разклоняваха на безброй места, образуваха необятна система от галерии и камери, но Аруула уверено следваше пътя си, изглеждаше, че знае точно накъде трябва да завият.
Преследвачите им вече не се чуваха — очевидно се бяха отдалечили от тях. Мат и Аруула навлизаха все повече в системата подземни пещери, напрегнати от онова, което щяха да открият там. Помъчиха се да екранират мислите си, за да не привлекат неволно към себе си вниманието на съществата.
От време на време се натъкваха на следи от зелена слуз, която лепнеше по стените на галериите и излъчваше матово сияние. Тогава изведнъж коридорът пред тях се разшири в просторна пещера, от чийто таван върху дебели един пръст слузести нишки висяха безброй яйцевидни образувания с диаметър около две лакти.
— В името на Вудан! — изплъзна се от устата на Аруула, докато гледаше скептично нагоре към яйцата. Ципата им беше странно жилава, с бежова окраска. Някои от тях бяха почти прозрачни и на Аруула й се стори, че вижда как вътре нещо се движи.
— Яйца на влечуги — рече Мат, като в същото време присви гнусливо устни. — Котилото на тези твари.
Аруула се озърна и изтръпна.
— Това място е лошо — констатира тя. — Да се махаме оттук…
Мат нямаше основания да й противоречи. Тъкмо понечиха да напуснат пещерата, когато непосредствено пред тях ципата на един от пашкулите се пукна. От него рукна порой зелена течност и нещо голямо, зелено цопна на земята.
Мат и Аруула се отдръпнаха ужасени и със затаен дъх наблюдаваха как покритото с люспи, току-що излюпило се от яйцето зелено кълбо се изправи пред очите им в целия си ръст.
