Ами добре, казвам; слушайте:
Опашка за билети в Лондон, в Ковънтгардън. Някакъв супер концерт ли, представление ли, световни светила, казвам, огромен интерес. Опашката за билети — като тази пред мавзолея на Ленин. Идва редът на един руснак. (Малка пауза за натягане на драматургичното напрежение; дюлята прежълтява, позеленява; аташето проронва: Праильня!) Дошъл е редът, повтарям, на Нашия човек и започва да избира местата, с явен руски акцент; тия — не, щото са зад колона; тия — не, щото акустиката не е добра, тия не, щото… какво ще рече това, казвам; ще рече, че нашият човек е твърде културен, чест гост в тая прочута зала, знае особеностите и… Праильня! Опашката роптае, че я бавят; стоящият зад него англичанин, уж въздържана нация, се обръща съучаснически към всички и на всеуслушание казва високо: Предпочитам, десет англичани да са пред мене, отколкото един руснак! Нашият човек хладнокръвно, също се обръща към опашката и също високо съобщава: — Точно така мислеха и немските солдати през Втората световна война, джентълмени!
Аташето скочи с учудваща за корпулентноста му пъргавина, сграби ме без предупреждение и ме замачка върху огромния си торс. Започна да ме души. Устата ми беше затъкната от огромните спиртосани мустаки; мляскаше ме страстно, противно на всички алинеи и клаузи от Варшавския договор; всичко по мене пращеше.
После ли? Какво после — половин час отлепях ордени и медали…
,
© Велимир Петров
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13457]
Последна редакция: 2009-10-31 14:26:50
