Раждането на овена

Велимир ПетровРаждането на овена

На няколко пъти ми се е налагало да пиша автобиографии. Навремето беше задължително, да са сравнително стерилни политически — откъм компрометиращи факти. Не сме и хранили илюзии, щото да не се знаят нещата — там горе; друго си е — тук долу, да си с по-спретната биография.

Най-добре бяха тия, с овчарско потекло, или поне от бедно работническо семейство. Като си няма човек в родата — поне един партизанин!

Като се разровиш, във всеки род можеше да се открият екземпляри, каквито ти са нужни в дадения политически момент, за една красива, стерилна и… тъкмо подходяща биография.

В моя случай, поле широко, хей-брей — за импровизации. Родове дълги — има от всички чешити; избирай според необходимостта:

По бащина линия си имах двама чичовци. Единият се запилял по света, още като юноша; обадил се вече петдесетгодишен от Аржентина. Чичо в чужбина! Крайно нелицеприятно! Не става! Да, ама другият — също се запилял; дълги години живял във Франция — но взел, че станал интербригадист в Испания! Значи — наш човек! Може! Хоп, в биографията! За другия — нито дума!

По майчина линия — двама вуйчовци. Единият — несретник; като малък паднал от Кея — надолу и си счупил крака, правил му го самоук костоправач и зараснал накриво — сакат човек; учил само до четвърто отделение. Занимавал се с каруцарлък — до тука става, но после, като наивник, го натопили с краден от цигани кон, без интизапен билет и бил в пандиза като криминален. Не става втората половина; добре поне, че не е бил кулак или думбазин. Другият вуйчо — първата му половина, идеална: бил лична охрана на Найден Киров, спартаковски команди и прочие червен актив; но втората половина — бил на лагер, изключили го от партията — трябва малко козметични манипулации!

Докато някои хора се справят по-добре! Сетих се за далечната рода — Руска Драгнева. Беше ми заместник директор в Техническото училище — като такава беше проклета; стрижеше наред и гонеше за фуражки; но като преподавателка по физика — царица: сладкодумна, умееше да ти го влее в главата, още от урока го запомняш завинаги.

Та, мисълта ми беше: лятото преди Девети бяхме евакуирани в лозята, в един кьошк на Паскалеви, че имаше бомбардировки, уж за по-безопасно. Ходехме на съседния кьошк на гости — именно у родата — Руска Драгнева. Нещо се суетяха. Мъжът й — фашага, с ловната дружина ловили партизани; та го очесали преди дни — с автоматен ред, през гърдите. Таман го превързваха, че присъствах. Фактически — гледах на двора, как дават лекарство на един бик: в устата му — захапано завързано дърво; на носа му халки и синджири; наливат му от една кофа, с фуния; реве, че се дере; дърпа се, рита. Уплаших се и избягах в спалнята — там пък: раните, кръв… Коментираха: добре, че било шмайзер — с малки патрони и ги плюел с малка сила, та оживял. Тогава той спасявал жена си — Руска била комунистка. След Девети — обратното, тя го спасявала. Запазиха си и имотите. Сега им дойдоха добре, наследниците въртят добра търговия.

Примери — с лопата да ги ринеш. Във всяка биография, изискана служебно, винаги има козметика и уйдорма. Затова ще дам, за пояснение, само такива данни относно това кога и защо съм се родил, белким с това изчерпим въпроса и дори да стане безсмислено да отговарям и на това — имало ли е изобщо смисъл, да се раждам.

Знаели ли са родителите ми, че хиляда деветстотин тридесет и девета година ще бъде определена за еталон, на довоенно е работел в момента; няма начин, да не е!

Знаел е, че стоките произведени през тридесет и девета година, ще са от здрав, довоенен материал; никакъв ерзац; без шупли, скрити дефекти и прочие. И ме е произвел!

На разположение съм, на съмняващите се, госпожи и госпожици, за оглед на място.

Когато се бракосъчетали, през… двайсет и шеста година, майка ми, като завършила тогавашния осми клас, сегашен дванадесети, задължително работела като селска даскалица години наред.

Тежки зими, байчото на училището с шейна и гъбини, чакал на междинни гари в понеделник да вземе и в събота — да върне даскалите; вълци, преспи и т.н.; изпуснали първото бебе. Брат ми Сашо, дошъл през… двадесет и девета. Майка ми, след това, много мечтала за момиченце, обезателно Виолетка; и да е беличко като баща ми; Сашо бил черничък като нея; като дете не можели да го разпознаят между циганчетата, струпани около духовата музика.

По тази причина, като ме поръчали десет години след брат ми; всичките пеленки, елечета, терлички и прочие бебешки подготовки — били в розово, името също било готово, както ви казах — Виолетка.

Работната ми Майчица във Великия четвъртък боядисала яйцата; рекла да си помогне с козунаците: тежко тесто; бух отвисоко, пак — бух, бух; разбутала ме — и съм проявил желание да взема участие във Великденските празници.

— Идва свако Жорж (баща ми), у дома; — ми разправя братовчедката Лиляна, дванайсетгодишна тогава, а сестра й Дора, на шест. — Тичайте да викате леля си Саша! Довечера Сашко (брат ми — десетгодишен) ще спи у вас! Голяма радост, като ни накарат да спим заедно! Цяла нощ: бъра-бъра, докато умалейме и заспим… Значи — почва се!!! Какво ли ще е бебето? На кого ли ще мяза?

Леля Саша, акушерката, дето ме е израждала; както и дечурлигата от цялата махла; живееше на Омуртаг, срещу д-р Назърови. Едра, бяла, гърдеста жена, със силно сплеснат нос и носово-гърлено говорене. Ако искате да разберете, как говореше, стиснете си носа с два пръста и опитайте, като гълтате някои букви… Точно така! Не е смешно!

Нямаше деца и после си осинови един Жорко, мой връстник, често играехме у тях. Все ми напомняше: Знаеш ли, че аз те израждах? Майка ти искаше момиченце, пък аз й викам, пак е пишорко, ако не го искаш, дай ми го! Такова едно, бяло, бяло бебе, ръчичките и кълчиците, навързани като на саламче…

Беше обичлива жена.

— Отидохме ние, — казва ми Лилянка — викаме: Лельо Саша, Лельо Сашо, айде идвай вече! Почна се! И слухтим до късно, ама никой не ни казва.

Сутринта: хайде, честито ви братовчедче, викат… и тъй! Какъв мъж стана само! Пък като плачеше, ти духах в устата, ти правеше: ъ-ъ-ъ-х, ъх, давеше се, аз мислех, че ти е хубаво, щото не плачеше вече — щяла съм да те задуша.

Та, съм роден в ъгловата стая, на две улици едновременно! На сгъваемата пружина; на която спах докато отидох войник. При поредното прочистване на къщата, дъщеря ми щеше да я изхвърли, както и много вещи, които не й говорят нищо. Видях навреме и я спасих. Сантименти! За какво говорехме? А, да! Казах — на две улици, а не като някои по-хилави бебета — само на една улица; или още по-лошото, да няма въобще наблизо никаква улица.

Великденът греел с пълна сила; Мама си отдъхвала, леко подпряна тъй, че да вижда през прозореца и да чете вестниците. Търсела ми в гъмжилото от имена — име! Щото, не идело някакси, един пишорко, дето викала Саша акушерката, да го кръстиш Виолетка; а Виолетчо тогава още нямало! Дори Райко Алексиев, пречукан след Девети за острия си език, пишел едни смехории, че криворазбраната интелигенция си кръщавала (уж) децата, с модерни, чуждоземски имена, а фамилиите им — са си старите и се получавали едни конфузии, като: Жозефина Черногъзова; Наполеон Фъстъков; Офелия Гърмидолска; Еделвайс Шаранов и прочие словесни красоти — не помня оригинала и си съчиних примерите.

То пък, за Великден — много имена по вестниците! Всеки все намирал за нещо да съобщава; такъв бил редът — не само за политика да се говори, като сега. Всеки си давал информацията и получавал такава. Имало и поменик от имена на лекари, които като именници, в деня на именния си ден, не приемали болни. — Хоп! Ето: Д-р … Едикойси Едикойсев Едикойсев, на пети април, не приема болни! Презимето и фамилията съвпадат! Рождената дата — същата!

Така ми е избрано името, още повече — било популярно от пиесата на Бранислав Нушич — Доктор. След години прочетох в един Именник за разрешени в България имена, че означавало Повелител на света и било еквивалент на руското Никита и на гръцкото — Никифор. Друго си е да знаеш, за какво става дума!

Като ми измислила името, Мама се успокоила, дремнала, но скоро се събудила от рев и чудо.

— Много ревливо беше, мама! — си спомняше тя, без да се оплаква, забележете! — Напълни ми душата: бял, бял, рус — доскоро стоеше кичура със златна косица, сини очички! Какво стана после? Потъмня ти косата, очите — кафяви и космяса, рунтавяса, като орангутан… пък баща ти е чист, излишен косъм няма! Що стана така?!