Четох, препрочитах; пъшках, сумтях и… дръннах телефона на Енчо Мутафов…
Предраги ни Енчо (Мутафов),
Двадесет и четири часа след телефонната Ни комуникация, както е по закон, изпълнявам заканата си и изпращам Четивото, което вярвам, ще ти стане Настолно, т.е. ще си стои на стола, между другите чакащи на опашката в приемната ти.
Писмено потвърждаваме:
Не щеме ний богатства, не щеме ний… от Вас!
Не щеме и ходатайства за печат!
Не щеме задълбочени анализи! (по този повод си спомням, как Бачо Найден (Петков) се задържа за по- дълго от обикновено пред една картина в почивка-та на Жури за ОХИ и бай Дечко (Узунов) му рече, да не се застоява много, щото картината ще падне от изложбата. Сиреч, ако много я гледа, ще открие кусурите; и още по-сиреч — ако много се задълбочиш в четеното — може хептен да не ти хареса.
А щеме: Първо впечатление и Второ такова!
Има ли нещо?! Имам ли право да си въобразя-вам, че трябва да се чете от людете? Ще ли им е интересно? И други, откъснали се от сърцето Ви думи.
Уговорка: Още не е решена окончателно композицията; кое ще влезе и кое — не. В следващата книга, ако я има, ще са професионалните ми сантименти: дългия път до някакво съвършенство, колегите, срещите с интересни хора и т.н. Имам какво да кажа…
Стига съм те мъчил. Станал съм милозлив! Дерзай! И знай (олеле — мерена реч!), че чакам отзив. В тази изолация, която съм си самоналожил, много ми е важно — какво мисли Енчо Мутафов
Енчо Мутафов поздравява писателя и художника Велимир Петров, като на първо място поставя Писателя, тъй като той е на писалищната му маса — о-ле-ле, не писателя, горката ми маса! За книгата му става въпрос! А художникът — тоест картината му, виси с прекрасна сила, в прекрасната колекция Мутафова.
Искам да кажа, че писателят е по-актуалното явление, според зависи, както казвахме като страшни пичове, тоест в юношеството си. А няма как, защото и двамата сме белязани с двучекръчие, или с двузанаятие, или с двумайсторие — както по ти харесва.
Твоето дву — и прочие те кара да правиш еднакво добре картини и книги, а моето — да пиша еднакво добре за едното и другото.
До тука беше теоретико-философската страна на поздрава. Следва приложната. А тя се състои в следното:
Ръкописа прочетох внимателно, а при мене това значи — с молив и лист в ръка. Професионалният прочит не попречи на хедонистичния — да изпитам истинско удоволствие от четенто. (Ето, че машината ми изписа последната дума, както ги изговаряше бившият ни президентче Жельо Желев — четенто, завръщанто, отиванто).
Книгата ти е много добре, пускай да се печати, а после да се чете от народонаселението. Но тъй като държиш на моето мнение и конкретни бележки, те са следните:
МНЕНИЕТО: Художникът и писателят Велимир Петров се различават коренно един от друг. И двамата си вършат добре работата, но различно. Като се видим, ще изложа по-подробно разликата. Имам и интересна идея за публикация — представяне.
БЕЛЕЖКИ: (Предимно приложни, дребни.)
• Паузите между пасажите са много и накъс-ват текста. На доста места съм отбелязал с молив.
• Прекалено много многоточия — сякаш мисълта ти няма край, а написаното слово все пак — тряб-ва да я озапти. Почти по цялата книга съм надрас-кал кои многоточия според мен да отпаднат.
• Не е нужно да се отбелязва кое е печатано във вестника. Книгата пред твоя читател е написана като книга, а не като парчета, печатани тук итам.
• От „Скиците…“ да останат само тия — от личния ти живот, а не — измислените. Ти правиш все пак книга — „Разчоплени сантименти“.
• „Татков поменик“ — писан през октомври, да влезе към сюжетите относно детството — там ще стои много добре.
• Някои неща могат и да отпаднат, натежават повече, отколкото трябва — ти прецени сам.
• Скиците за „Бай Дечко“ ще бъде по-добре да отидат в следващата ти книга — за колегите; и то като нейно начало, като „Фа диез миньор“ — за една симфония.
• „О, сините очи на Нина!“ — може да се вмести преди последния епизод на книгата, за какъвто аз ти предлагам да бъде словото ти за премиерата. Намирам го за разкошно и за добър преход между тази и — да даде Бог — следващата книга от професионалния живот.
ПОСЛЕПИС: Тъй като във втората книга ще се разказва най-много за Енчо Мутафов — с по-интересни хора от него не си се срещал; можеш да измислиш един финален епизод, който да измести току-що препоръчания за финал и той да бъде връзката между втората и първата книга — това е лично мнение, колкото и да го намирам за прекалено обективно. Не си длъжен да се съобразиш с него, но — ако се вслушаш в един вътрешен глас, ако чуеш как говори съвесттати, ако нададеш ухо на таланта си, всички те, един през друг, едно през друго — ще те посъветват за същото.
Ако не го направиш, какво значи? — че нямаш: 1. вътрешен глас; 2. съвест; 3. талант.
Оставям сам да прецениш — имаш ли ги и ще подходиш ли към горното ми — по подобающ начин.
Други предложения, мнения, съвести, таланти и прочие — като се видим. С надежда съм да стане, да отделя време и да направя очна ставка как сигледаш имота, като под имот имам предвид: къща, дворове, животни, растения, вина, ракии, картини, книги. Ще ми е драго да се видим и с Милена, че сепозабравихме. Останалото е от Бога.
Към поздравите към Вас се присъединява иБра-тинова Венета, споделяща моята симпатия.
Докато прочета и неколкократно препрочета това обичливо, добронамерено, самобудалкащо и — в стил, който така добре познавам — писмо; точно от каквото имах нужда — да разсее нон-стоп човъркащият червей на съмнението и Енчо долетя на западноното си, с видими козметични грижи, возило. За броени дни отработихме — генерална репетиция на предстоящите коледни и новогодишни празници, като наблегнахме на луфта между двата милениума; поговорихме детайлно по книгата, от което имах нужда! Наприказвахме се и установихме, че пием, вече (уже, олреди), като помъдрели и утолени мъже.
Ако драгият Читател не е задрямал от тия скучни протоколни отметки, ще сбърчи капризно нос и ще процеди: Какво общо има тази кореспонденция, тия идилични взаимоотношения между пишещ и редакторите му и двойния гювеч на фамилия Дашкови; какво ни баламосвате с кухнята на творческия процес; дайте направо крайния продукт — някой и друг разчоплен сантимент.
Цялата работа, всичките тия прескундаци с гювеча, са едно Решение, според мене — добро, да нахраня
