Върху наноса

хиляди подробности. Старателно изреждаше всичко, което според него имаше дори най-малко значение. В едни случаи оригиналът на автора можеше да бъде разпознат в други книги — в случаите, които с голямо търпение се описваше някакво събитие. Като че ли с тези описания издигаше бент, успокояваше талвега и така даваше възможност на себе си и на другите да забележат колко много неща влачи по своето дъно историята от десетилетия и векове. Бележките обикновено започваха огорчено: „Ако бях съставител, в никакъв случай не бих пропуснал да спомена…“ И следваше, да речем: „Въпреки че Австро-Унгарската империя не съществуваше вече от осемдесет и пет години, от императорска Виена в тази босненска паланка точно на стогодишнината от построяването на гимназията пристигна писмо, с което тукашните власти се известяваха, че срокът за подаване на жалби относно строителните работи е изтекъл и поддръжката на сградата сега е грижа на общината…“ Или само малко по-нататък: „Полезно е да се знае, че тогавашните укрепления са изграждани така, че пътникът да може да стигне от едно място до друго, докато трае денят…“

— Късно е, трябва да си лягаме — пак влезе жена ми; часовникът показваше, че е минало полунощ.

— Ти върви, върви, аз ще остана още малко… — не вдигах поглед от разтворените страници.

— Както искаш… Внимавай в антрето, крушката е изгоряла…

Виж

Един специален вид коментари можеха да се нарекат упътвания, по принцип те бяха обозначени само с думата виж и номера на страницата, където се намира упоменатото допълнение. Двата тома на Енциклопедията сякаш бяха замрежени с нишки, които невидимо преминаваха от единия край до другия, връщаха се, кръстосваха се, понякога кротуваха в мъртви възли. Особено многобройни бяха онези, които водеха от рубриката човек, разклоняваха се към толкова съкровища на цивилизацията, а също така и към животински примери на човешка дейност. Не би могло да се каже, че всички указания бяха непознати, с наивна страст Н.Н. подчертаваше вече известни паралели. И въпреки това бях трогнат от огромната вяра на писателя, представях си го как нощ след нощ, докато близките му си почиват, наведен над страниците, свързва всичко онова, което, Така да се каже, подразбираме, но всъщност заради мнимото си удобство предпочитаме да изтласкаме, да прогоним от паметта си…

— Бягай, плашило… през главата… през устата… през очите — внезапно ме обзе огромен, необясним страх и започнах да мърморя някаква древна магия, като отчаяно се опитвах да си я спомня точно.

— Бягай, плашило… през ръцете… през пръстите… през сърцето… през кръста… — редях аз по тъмна доба, посред нощ, предчувствайки, че самият аз съм хванат в мрежата, като че ли всички нишки, все едно колко са далеч, водят до мен, като че ли могат да ръководят моите действия…

— Бягай, плашило… през коленете… през петите… през ходилата… през пръстите — отдъхнах си или поне повече не можех да си спомня нито една дума.

Скромно място

Най-после, когато се съвзех, видях, че бившият собственик на Кратка енциклопедия на „Просвета“ не е устоял на изкушението да отдели скромно място и за себе си. Тук-там бяха пръснати бележки, от които можеше да се заключи кои забележителности е посетил, къде и кога е сънувал някакъв необичаен сън, дали годината е била гладна и с какво, кратки биографии на съучениците, след това каква е била реколтата от плодове, как се е запознал с жена си, подробно описание на старческите петна на ръката на президента, на онази, с която поздравявал наредените в шпалир покрай улицата хора, за това какво чувствал, когато се родил синът му, а какво, когато работил на това или онова място, по-надълго за ползата от горските билки и кратко за вредата от лъжата, как за всеотдайната си работа получил орден, който едно десетилетие по- късно опаковал и върнал в столицата, и за това колко страдал, измъчван от болестта и старостта, но научил внука си да срича и буква по буква да изписва думите…

На разсъмване, преди още слънцето да се покаже, но когато млечната му светлина заструи от самото сливане, от пролуката между земята и небесния свод, забелязах нещо особено. На разсъмване, на един такъв нанос, на едно от белите полета, забелязах драскотини. Като от човешки нокти — това се оказа, когато леко засенчих следите с графит. Макар да нямах сериозно доказателство, бях убеден, че не греша: бях намерил мястото, където Н.Н. беше нанесъл своята последна бележка, където конвулсивно бе отбелязал собствената си смърт.

,

Информация за текста

© Горан Петрович

© 2005 Жела Георгиева, превод от сръбски

Горан Петровиh

Сканиране, разпознаване и начална редакция: Вася Атанасова, 2009

Издание:

Горан Петрович, „Ближен“

Издателство „Балкани“, София, 2005, ISBN 954-9446-15-8

Подбор и превод: Жела Георгиева

Горан Петровиh, „Острво и околне приче“, 2002, „Ближњи“, 2003

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10405]

Последна редакция: 2009-02-07 11:50:00