wmg-logo

Анатолий Приставкин

Пренощува облачето златно

Посвещавам тази повест на всички нейни приятели, които приеха като свое това безпризорно дете на литературата и не позволиха на нейния автор да изпадне в отчаяние.

I

Тази дума изникна от само себе си, както в полето се ражда вятър.

Роди се, прошумоля, преброди близките и далечните кътчета на интерната: „Кавказ! Кавказ!“ Какъв Кавказ? Откъде се взе? Ами да, никой не можеше да ти обясни като хората.

Пък и чие ли беше това шантаво хрумване да говори в нашето кално и прашно Подмосковие за някакъв Кавказ, дето сирашката пасмина го знаеше само от четенето на глас в училище (нали нямаше учебници!), че съществува, по-точно, съществувал е през някакви далечни, мъгляви времена, когато чернобрадият щурав планинец Хаджи Мурат пушкал враговете си, когато предводителят на мюридите, имамът Шамил, се отбранявал в обсадената крепост, а руските войници Жилин и Костилин страдали в дълбоката яма.

Имало и един Печорин, излишен човек, и той се разкарвал из Кавказ.

А и цигари има такива! Едното от Кузминчетата ги зърна у някакъв ранен подполковник от санитарния влак, дето стоя сума време на гарата в Томилино.

На фона на снежнобели планински зъбери препуска ли, препуска конник с черно наметало, на див кон. Какво ти препуска, направо лети във въздуха. А под него с разкривен, бодлив шрифт пише „КАЗБЕК“.

Мустакатият подполковник с превързаната глава, млад хубавец, попоглеждаше напетата медицинска сестричка, която бе изскочила да разгледа гарата, и многозначително почукваше с нокът по картонената цигарена кутия, без да забелязва, че до него, зяпнал от почуда и стаил дъх, е вперил очи в скъпоценната кутия мъничкият дрипльо Колка.

Беше търсил около ранените коричка хляб, а видя: „КАЗБЕК“!

Добре де, какво общо има Кавказ? Мълвата за него?

Нищо.

Да се чуди човек как се пръкна тази островърха, заискрила с блестящия си леден скат думичка там, където беше невъзможно да се пръкне: сред приютските делници, без дръвце за печката, вечно гладни. Целият напрегнат живот на децата се въртеше около някое замръзнало картофче, около две картофени обелки и — като връх на желанията и мечтите — около коричката хляб, за да просъществуваш, да си жив поне още един военен ден.

Най-заветната, пък и неосъществима мечта на всеки от тях беше поне веднъж да проникне в светая светих на интерната: ХЛЕБОРЕЗАЧНИЦАТА — ей с такива букви трябва да го напишем, защото тази думичка стоеше пред очите на децата по-високо и по-недостижимо от някакъв си КАЗБЕК!

А за там определяха, както сигурно бог определя, да речем, хората за рая! Най-избраните, най- късметлиите, а може да се каже и така: най-щастливите на земята!

Кузминчетата не бяха от тях.

И през ум не им минаваше, че някой ден може да влязат там. Нареждаха се шайкаджиите, онези, дето, избягали от милицията, царуваха по онова време в интерната, та и в цялото селище.

Да проникнеш в хлеборезачницата, но не като онези, избраните — като стопанин, а като мишле, за секундичка, за миг само — ето каква бе мечтата! С едно оченце, наяве да погледаш цялото огромно богатство на този свят във вид на струпани върху масата грапави самуни.

И — да вдишаш, не с гърди, с корем да вдишаш опияняващия, зашеметяващия аромат на хляб…

И толкоз! Нищо повече!

За никакви трошици, които не може да не остават след струпаните, след хрупкаво отъркалите грапавите си хълбоци самунчета — не мечтаеха. Нека ги излапат избраните, да им е сладко! Принадлежат им по право!

Но както и да се лепяха по обкованите с ламарина врати на хлеборезачницата, това не можеше да замени на братя Кузмини фантасмагоричната картина, която се пораждаше в главите им — ароматът не проникваше през ламарината.

А да се озоват зад тази врата по редовния път нямаха ни капчица надежда. Това бе абстрактна фантастика, а братята бяха реалисти. Впрочем и конкретната мечта не им беше чужда.

И ето до какво докара тази мечта Колка и Сашка през зимата на четирийсет и четвърта година: да влязат в хлеборезачницата, в царството на хляба, по какъвто и да е начин… По какъвто и да е.

През тези особено безрадостни месеци, когато беше невъзможно да се намери измръзнал картоф, за троха хляб пък да не говорим, те просто нямаха сили да минават покрай къщичката, покрай железните врати. Да минеш и да знаеш, почти живописно да си представиш как там, зад сивите стени, зад мътния, но също осигурен с решетка прозорец действуват избраните, с ножа и везните. И кълцат, режат, мачкат клисавия недопечен хлебец, изсипват с шепа в устата си топлите възсолени трохи, а по-едрите късчета запазват за главатаря.

Слюнки кипваха в устата. Присвиваше те коремът. Главата ти се размътваше. Дощяваше ти се да завиеш, да закрещиш и да блъскаш, да блъскаш по тази желязна врата, да отключат, да отворят, да разберат най-сетне: нали и ние искаме! Пък после, ако щат, в карцера да те пратят, където щат… Да те накажат, да те набият, да те убият… Ама първо да ти покажат, поне от вратата, как той, хлябът, е струпан като планина, като връх, като Казбек върху изпокълцаната от ножовете маса… Как мирише!

Тогава вече ще може да се живее. Тогава ще има вяра. Щом хлебецът е цяла планина, значи светът съществува… И може да се търпи, и да се мълчи, и още да се живее.

А от мъничката дажбица, дори с добавката, забучена на нея с клечка, гладът не намаляваше. Усилваше се.

Веднъж една глупава учителка захвана да чете на глас откъс от Толстой, в тоя откъс остаряващият Кутузов през войната яде пиле, яде с досада, почти, с отвращение дъвче коравото крилце…

Тази сцена вече се видя на децата прекалено фантастична! Ама че измишльотини! Крилце не му се ядяло! Че те за едно оглозгано кокалче от това крилце биха хукнали през девет земи в десета! След това четене на висок глас още повече ги присвиха стомасите и те завинаги загубиха вяра в писателите: щом пишат, че някой не ще да яде пиле, значи така са се ояли, та са загубили всякаква мярка!

Откак изгониха от интерната най-големия бандит, Кукумявката, много и най-различни едри и дребни разбойници минаха през Томилино и тук, далеч от любимата милиция, свиваха за през зимата свое временно бандитско гнездо.

Неизменно оставаше едно: силните излапваха всичко и оставяха на слабите трохи, мечти за трохи, като стягаха дечурлигата в сигурните мрежи на робството.

За една коричка те се продаваха в робство за месец, за два.

Предната коричка, дето е по-препечена, по-черна, по-дебела, по-сладка, струваше два месеца, на самун тя би се казвала горна, но нали тук говорим за дажбата, за миниатюрната филийка, която, поставена на масата, изглежда като прозрачно листче; задната пък — по-бледичката, по-хилавката, по-тънката — един месец.

А кой ли не помнеше как Васка Пумпалката, връстник на Кузминчетата, и той на единайсет, преди да си дойде неговият роднина от фронта, веднъж за една задна коричка слугува половин година. Даваше си всички чорби, а ядеше пъпките на дърветата, та да не се гътне.

През тежките времена се продаваха и Кузминчетата. Но се продаваха винаги заедно.

Наистина, ако двете Кузминчета можеха да се съберат в едно, тогава в целия Томилински интернат сигурно нямаше да имат равни по възраст, а може би и по сила.

Но Кузминчетата и така си знаеха предимството.

С четири ръце по-лесно се мъкне, отколкото с две; с четири крака се бяга по-бързо. За четирите очи пък да не говорим, къде-къде са по-зорки, когато трябва да се грабне нещо, оставено без надзор!

Докато двете очи са заети с това, другите две пазят и за двамата. Освен това успяват да следят някой да не чопне нещо тяхно — дреха, тюфлека изпод другия, докато спи и сънува картинки из живота на хлеборезачницата! Щото и такава приказка имаха: какво, вика, си раззинал хлеборезачницата, като те обират!

wmg-logo
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату