Том погледна Сали.
— Бихме искали Кодекса.
Баща му кимна:
— Интересен избор. Ваш е. А сега, Борабей, ти си — последен, но не и на последно място. Кое е онова толкова мистериозно нещо, което ти искаш и което не е в пещерата?
Борабей се приближи до леглото и прошепна нещо в ухото му.
Старецът кимна:
— Отлично. Считай го за уредено. — Той започна да пише. Лицето му бе обсипано с капчици пот, дишаше хрипливо и плитко. Том виждаше, че не му остава много. Освен това знаеше каква е смъртта при сепсис.
— А сега — каза баща им, — оставете ме за десет минути, за да напиша последната си воля и завещанието. След това ще съберем свидетели и ще го изпълним.
85.
Том, братята му и Сали стояха в подобната на катедрала пещера от дървета и гледаха голямата погребална процесия по пътеката към прясно изсечената във варовиковите скали гробница, високо над селото. Гледката беше изумителна. Най-отпред четирима воини носеха върху носилка тялото на Максуел Бродбент. То беше балсамирано по древните маянски традиции. По време на процесията новият вожд на селото беше превърнал трупа в Ел Дорадо, Позлатения от индианската легенда — по начина, по който маите навремето бяха погребвали своите императори. Бяха намазали тялото с мед и го бяха поръсили плътно със златен прах, за да го превърнат в безсмъртната форма, която щеше да приеме в следващия живот.
Зад носилката с баща му се точеше дълга процесия от индианци, които носеха погребални предмети в гробницата — кошници със сушени плодове и зеленчуци, орехи, вода и масло, както и голямо количество традиционни маянски предмети като нефритови статуетки, боядисани тенджери, ковани златни чинии и кани, оръжия, колчани със стрели, мрежи, копия, и всичко онова, което би могло да потрябва на Максуел Бродбент в отвъдния свят.
След тях се движеше индианец, който носеше картина на Пикасо на гола жена с три очи, квадратна глава и рога, последвана от огромната картина на Понтормо — „Благовещението“, носена от двама потни индианци; после идваше един портрет на Медичите на Бронзино, две римски статуи, още няколко картини на Пикасо, Брак, две на Модилиани и още статуи — погребални предмети на двайсети век. Внушителната процесия се виеше нагоре по склона и в гората.
Най-сетне идваше оркестърът, ако можеше изобщо да се нарече така: група мъже, които свиреха на кратунени флейти, надуваха дълги дървени тромпети и удряха пръчки, а едно момче блъскаше колкото му сила държи по протъркан барабан, тип уестърн.
Том усещаше смесица от тъга и катарзис. Една епоха си отиваше. Баща му бе мъртъв. Това бе последното сбогуване с детството му. Пред очите му преминаваха нещата, които познаваше и обичаше, нещата, с които бе израснал. Това бяха нещата, които и баща му бе обичал. Когато процесията влезе в гробницата, тъмнината погълна всичко — както хора, така и погребални предмети — след което хората излязоха, примигвайки на светлината, с празни ръце. Тук колекцията на баща им щеше да бъде затворена на сигурно, на сухо, пазена и защитена, докато той и братята му се върнеха, за да вземат онова, което беше тяхно. Маянските съкровища, разбира се, щяха да си останат в гробницата завинаги, за да осигурят добър и щастлив живот на Максуел Бродбент в отвъдното. Но западните съкровища бяха техни и Тара щяха да ги пазят. Това беше погребение на погребенията. Само императорите на маите са били погребвани по подобен начин; и то преди хиляди години.
Три дни, след като написа последната си воля и завещание, Максуел Бродбент почина. Само през един от тези дни умът му бе бистър и ясен. Смъртта никога не беше приятна, помисли си Том, но в тази имаше нещо благородно, ако изобщо можеше да се употреби тази дума.
Том никога нямаше да забрави този ден. Четиримата сина стояха около хамака на баща си. Не говореха много, а когато го правеха, то беше само за тъжни неща — спомени, истории за забравени места, за хора, които си бяха отишли. И онзи ден на пестеливи думи беше много по-ценен от всичките десетилетия важни разговори за сериозни неща, уроците, съветите от баща към син, приказките след вечеря. След цял един живот Максуел най-накрая ги беше разбрал и те го бяха разбрали. Беше толкова просто и толкова силно.
Том се усмихна. Баща му би харесал погребението. Щеше да е доволен да види дългата процесия през гората, да чуе тромпетите, ударите на барабана, флейтите, мъжете и жените, които пляскаха и пееха в такт. В скалата бе изсечена гробница, с което се сложи началото на нов некропол за племето Тара. Белият град бе откъснат от изгорелия мост, оставяйки шестимата наемника на Хаузър откъснати от света. През шестте седмици, докато изсичаха новата гробница, в селото се носеха какви ли не слухове за падналите в капана войници. Те се приближаваха от време на време към линията на моста, гърмяха с оръжия, викаха, молеха, заплашваха. Докато дните и седмиците се нижеха, броят на шестимата намаля до четири, после до три, до двама. Сега там бе останал само един — малка, измършавяла фигура, която не казваше нищо, просто стоеше и чакаше смъртта. Том се опита да убеди воините на Тара да го спасят, но те бяха непреклонни: само Господ можел да възстанови моста. Ако Господ искал да го спаси, те нямали нищо против. Но, разбира се, бяха против.
Силното думкане на барабана върна Том към реалността. Всичките погребални предмети бяха вече струпани в гробницата и беше време да я затварят. Мъжете и жените стояха в гората и пееха безнадеждно някаква протяжна, натрапчива мелодия, а жрецът размахваше китка свещени билки и над тях се носеше благоуханен дим. Церемонията продължи, докато слънцето докосна западния хоризонт. Вождът обяви края й на дървения кей и тежката каменна врата на гробницата се затръшна точно в мига, когато последният слънчев лъч изчезна.
Настъпи тишина.
Когато се връщаха обратно към селото, Том каза:
— Иска ми се само татко да беше видял всичко това.
Върнън го прегърна:
— Видял го е, Том. Сигурен съм.
86.
Люис Скиба седеше в люлеещия се стол на извитата веранда на дървената къща и гледаше към езерото. Хълмовете плуваха в есенно сияние, тъмното огледало на водата отразяваше извивката на вечерното небе. Беше точно така, както си го спомняше. Кеят се спускаше надолу към водата, със завързано на края кану. Мирисът на топъл бор изпълваше въздуха. Отсреща се обади гмурец, отчаяните му крясъци потънаха между хълмовете и някъде отдалече му отговори друг гмурец със слаб глас. Идваше толкова отдалече, като звездна светлина.
Скиба отпи глътка изворна вода и се залюля назад бавно. Столът и изгнилите дъски изскърцаха. Беше изгубил всичко. Беше стоял начело на срутването на деветте най-големи фармацевтични компании в света. Беше гледал как акциите им падат до петдесет цента, преди продажбите да секнат завинаги. Сега трябваше да отговаря по Глава II и двайсет хиляди служители видяха как пенсионните им фондове и спестявания изчезват. Беше изхвърлен от Борда, оклеветен от акционерите и конгресните комисии и превърнат в гореща новина в късните телевизионни програми. Беше под криминално разследване за отчетни измами, борсови манипулации, продажби по вътрешна информация и лично облагодетелстване. Беше изгубил дома си и жена си, а в резултат на това адвокатите почти бяха глътнали състоянието му. Сега никой не го обичаше, освен децата му.
И въпреки това Скиба беше щастлив човек. Никой не можеше да разбере щастието му. Мислеха, че си е изгубил разсъдъка, че се е побъркал. Не знаеха какво е да се измъкнеш от самите пламъци на ада.
Какво беше спряло ръката му преди три месеца в онзи тъмен офис? Или какво последва през тези три месеца? Онези три месеца на мълчание от Хаузър бяха най-тъмните месеци в живота на Скиба. И тъкмо когато му се струваше, че кошмарът никога няма да свърши, се появи внезапна новина. „Ню Йорк Таймс“
