продължим по пътя, защото можем да смачкаме свещените бръмбари. Пентуер, не бихме ли могли да заобиколим шосето през тая теснина отдясно.
— Можем — отвърна писарят на министъра. — Тая теснина е дълга около една миля и излиза на пътя почти срещу Пи-Байлос.
— Огромна загуба на време! — намеси се сърдито престолонаследникът.
— Готов съм да се закълна, че това не са скарабеи, а духовете на моите финикийски лихвари — обади се контето Тутмозис. — Не можаха да си приберат парите, защото умряха, и сега за наказание ме принуждават да вървя през пустинята!…
Свитата на княза очакваше с безпокойство решението, затова Рамзес се обърна към Херхор:
— Ти какво мислиш, отче свети?
— Погледни офицерите — отвърна жрецът — и ще разбереш, че трябва да минем през теснината.
Тогава командирът на гърците, генерал Патрокъл, излезе напред и каза на престолонаследника:
— Княже, ако позволиш, моят полк ще продължи по пътя. Нашите войници не се боят от никакви скарабеи.
— Вашите войници не се боят дори от гробовете на фараоните — отговори министърът. — Но изглежда, че те не са съвсем безопасни, щом никой не се е върнал оттам.
Смутеният грък се отдръпна при свитата.
— Признай, свети отче — прошепна престолонаследникът, силно разгневен, — че такава пречка не би спряла дори магаре.
— Затова магарето никога няма да бъде фараон — отвърна спокойно министърът.
— В такъв случай ти, министре, ще преведеш частта през теснината! — извика Рамзес. — Аз не разбирам от жреческа тактика, пък трябва и да почина. Тръгвай с мен, братовчеде — обърна се той към Тутмозис и се отправи към голите възвишения.
ВТОРА ГЛАВА
Негово достойнство Херхор веднага поръча на адютанта, който носеше топора му, да поеме командуването на предната стража вместо Еунана. После изпрати заповед бойните машини за мятане на големи камъни да се отбият от пътя към теснината, а гръцките войници да подпомогнат прекарването им през трудните места. Освен това нареди всички коли и лектики на офицерите от свитата да се движат в края на колоната.
Докато Херхор даваше тия заповеди, адютантът, който носеше ветрилото му, се приближи до писаря Пентуер и му пошепна:
— Изглежда, че вече никога няма да може да се минава по това шосе…
— Защо не? — отвърна младият жрец. — Но щом два свещени, бръмбара ни минаха пътя, не е удобно да продължим по него. Може да се случи нещастие.
— И без това вече се случи нещастие. Нима не забеляза, че княз Рамзес се разсърди на министъра? А нашият господар не е от тия, които лесно забравят…
— Не князът се разсърди на господаря ни, а господарят — на княза; и го скастри — отвърна Пентуер. — И добре стори. Защото на младия княз още отсега му се струва, че ще бъде втори Менес…
— По-скоро Рамзес Велики… — подхвърли адютантът.
— Рамзес Велики е слушал боговете и затова във всички храмове има похвални надписи за него. Но Менес, първият фараон на Египет, е бил рушител на реда и трябва да благодари само на бащинската доброта на жреците, че името му не е забравено… Макар че не бих дал дори един меден утен8 за това, че мумията на Менес съществува.
— Драги Пентуер — каза адютантът, — ти си мъдрец, следователно разбираш, че за нас е все едно дали имаме десет господари или единайсет…
— Но за народа не е все едно дали всяка година трябва да добие една планина злато за жреците или две планини злато: за жреците и за фараона — отговори Пентуер и очите му блеснаха.
— Ти мислиш за опасни неща — прошепна адютантът.
— Ами ти колко пъти си роптал против разкоша в дворците на фараона и номарсите?… — попита учудено жрецът.
— Тихо… Тихо!… Пак ще говорим за тия неща, но не сега.
Въпреки пясъка бойните машини, в които бяха впрегнати по чифт волове, се движеха по-бързо през пустинята, отколкото по пътя. Край първата машина вървеше Еунана. Той беше озадачен и се мъчеше да проумее защо министърът го освободи от командуването на авангарда. Дали не иска да му повери по-висок пост?
Може би мислено виждаше новата си кариера и за да заглуши страха, който бушуваше в сърцето му, той грабна един прът и на местата, където пясъкът беше по-дълбок, подпираше бойната машина или поощряваше гърците с викове. Но те малко му обръщаха внимание.
Повече от половин час вече свитата се движеше по криволичещата теснина с голи и стръмни стени, когато авангардът отново се спря. На това място имаше друга, напречна теснина, по средата на която минаваше доста широк канал.
Пратеникът, изпратен до министъра да съобщи за пречката, се върна със заповед каналът да бъде засипан веднага.
Около сто гръцки войници с кирки и лопати се впуснаха на работа. Едни къртеха камъни от скалите, други ги хвърляха в рова и ги засипваха с пясък.
Внезапно от теснината изскочи човек с мотика, която по форма приличаше на щъркелова шия с човка. Това беше египетски селянин, стар и съвсем гол. Един миг той гледа изумен войниците, после изведнъж скочи между тях и завика:
— Какво правите вие, безбожници, та това е канал?!…
— А ти как смееш да хулиш бойците на негово величество? — попита го Еунана, който беше вече дошъл на мястото.
— Виждам, че трябва да си големец и египтянин — отвърна селянинът, — затова ще ти отговоря, че тоя канал е собственост на могъщ господар — на домакина на писаря на тоя, който носи ветрилото на негово достойнство номарха на Мемфис. Затова внимавайте да не си навлечете някоя беда!…
— Вършете си работата — каза с покровителствен тон Еунана на гръцките войници, които бяха започнали да се заглеждат в селянина.
Те не разбраха неговите думи, но тонът му им бе направил впечатление.
— Те все още засипват!… — продължи селянинът с нарастващ ужас. — Горко ви, кучета такива! — извика той и се хвърли върху едного с мотиката си.
Гъркът изтръгна мотиката и така удари селянина в зъбите, че кръв бликна от устата му. А после отново се залови да засипва с пясък.
Замаян от удара, селянинът загуби смелост и почна да моли.
— Господарю — каза той, — тоя канал съм го копал сам цели десет години — нощем и в празник! Нашият господар ми обеща, че ако успея да докарам вода в тая долинка, ще ми възложи обработката й като ратай, ще ми дава една пета от реколтата и ще ми дари свободата… Чувате ли?… Свободата — моята и на трите ми деца!… О, богове!…
Той вдигна ръце и отново се обърна към Еунана:
— Те не ме разбират, тия задморски бради — кучешко племе, братя на финикийците и на евреите! Но ти, господарю, ще ме изслушаш… От десет години насам, когато другите отиваха на панаир, на игри или на свещена процесия, аз се прокрадвах в тая негостоприемна теснина. Не ходех на гроба на майка си, само копаех; забравих умрелите, та поне един ден преди смъртта си да дам на децата си и на себе си свобода и земя… О, богове, вие сте ми свидетели колко пъти ме е изненадвала тук нощта!… Колко пъти съм слушал тук протяжния глас на хиените и съм виждал зелените очи на вълците! Но аз не бягах! Та и къде ли бих избягал, нещастният аз, когато страхът ме дебнеше на всяка пътечка, а в тоя канал свободата ме държеше за нозете?… Веднъж там, зад оня пролом, насреща ми излезе лъв, фараонът на всички животни. Мотиката падна от ръцете ми. Коленичих пред него и… кълна ви се — казах му следните думи: „Господарю! Нима ще благоволиш да ме изядеш?… Та аз съм само роб!“ Лъвът, хищникът, се смили над мен; вълкът ме
