Тери Пратчет
Само ти можеш да спасиш човечеството
1. ГЕРОЯТ С ХИЛЯДАТА ДОПЪЛНИТЕЛНИ ЖИВОТА
Джони прехапа устна и се съсредоточи.
Тъъй. Влизаш бързо, оставяш торпедото да се прицели — бип-бип-бип-бибибийп! — в първия космически изтребител, изстрелваш го — пуф! Изпразваш оръдията по изтребителя — пат-пат-пат-пат!, — удряш изтребител №2 и му разбиваш защитата с лазера — бжжжт!, — а пък торпедото — буффф! — изкарва от строя изтребител №2, гмурваш се надолу, презареждаш оръдията и когато изтребител №3 започне да прави пат-пат-пат, го обстрелваш, след това пак се прицелваш в изтребител №2, докато се издига нагоре, пускаш му една ракетка — пуф! — и после пак го обстрелваш с…
Фиу-фиу-фиу!
Изтребител №4! Винаги излизаше последен, но погнеш ли го него пръв, на другите три им оставаше време да завият и накрая им цъфваш на мушката.
Вече шест пъти умря. А пък беше само пет часът.
Ръцете му хвърчаха по клавиатурата. Втурна се през мелето. Звездите се носеха покрай него с рев. Горивото му щеше да свърши преждевременно, но докато ония го настигнат, щитът щеше отново да се спусне, той вече щеше да е готов, два от онези щяха вече да са повредени и… Ей ги, идват… Пускай ракетите! Уха, късмет, праснах първия — мри, мри, мри! Червена мълния… Фшшшт… Внимавай с пробива в щита, докато се съсредоточаваш върху следващия… Фшшшт… И ей го последният, мъчи се да избяга, но той ей сегичка ще го догони! Натисни ускорителя — грррршшш! — и го дръж под око, докато сипе ли, сипе изстрели към… Фшшшт! Ах!
Огромният корпус на главния извънземен кораб се появи в ъгъла на екрана. Десето ниво, ей ни, идваме… леко, леко… Кораби вече няма, така че Джони просто трябва да внимава да не навлезе в обсега му, а после да го разпертушини и…
Искаме да поговорим.
Джони примига срещу изписаното на екрана съобщение.
Искаме да поговорим.
Корабът премина с рев покрай него! Джони протегна ръка към ключа и забави ход, после се обърна и огромният червен силует отново заплува пред погледа му.
Искаме да поговорим.
Пръстът му увисна над клавиша „огън“. След това, без да поглежда към клавиатурата, той го отмести и натисна „пауза“.
Зачете се в инструкциите.
„Само ти можеш да спасиш човечеството“ — пишеше на корицата. „Съвършен звук и графика. Върховната игра.“
Тежък крайцер на Скрий Уий, пишеше на седемнадесета страница, може да бъде унищожен със 76 лазерни изстрела. Щом веднъж разчистиш ескорта от изтребители и се нагласиш на удобно местенце, където оръжията на Скрий Уий не могат да те стигнат, оттам нататък всичко е въпрос само на време.
Искаме да поговорим.
Макар и да беше натиснал „пауза“, съобщението продължаваше да трепка на монитора.
В инструкциите не пишеше нищо за съобщения.
Джони прелисти страниците. Това ще да е някой от Новите Елементи, с които според описанието била снабдена играта.
Остави брошурката, докосна клавишите и предпазливо изписа: Пукни, извънмезен боклук/
Не! Не желаем да мрем! Искаме да поговорим!
Ама така не може, какви са тия работи?
Джонсън Клатето, който му даде дискетата и му преснима инструкциите на бащината си копирна машина, му беше казал, че минеш ли десето ниво, получаваш допълнителни 10 000 точки и Почетния свитък на Доблестта, а после се преместваш в сектор Арктур, където корабите са други и са повечко. Джони си искаше Почетния свитък.
Стреля още веднъж с лазера. Фшшшт. Не му беше ясно защо. Просто защото си имаше джойстик и копче, на което пише „огън“ и те служат именно за това.
В края на краищата, на никое копче не пишеше „не стреляй“.
— Предаваме се! МОЛИМ ТЕ!
Протегна ръка и много, много внимателно натисна копчето за запис на играта. Компютърът избръмча, прещрака и млъкна.
После Джони цяла вечер не посегна към играта. Писа си домашните.
Имаше домашно по география. Трябваше да оцвети Великобритания, а после да отбележи с точка на картата мястото, където, според него, се намира тя.
Капитанката на Скрий Уий тупна с преден крак по бюрото.
— Какво?!
Първата офицерка преглътна и се опита да задържи опашката си под почтителен ъгъл.
— Той току-що отново изчезна, мадам.
— Но прие ли?
— Не, мадам.
Капитанката затропа по бюрото с пръстите на трите си ръце. Мъничко приличаше на тритон, ала предимно на алигатор.
— Но ние не стреляхме по него!
— Не, мадам.
— И ти изпрати съобщението ми, така ли?
— Да, мадам.
— Колкото и пъти да го убием, тоя все се връща!!!
Засече Клатето през междучасието.
Клатето беше от онези момчета, които винаги ги избират последни при сформирането на отбори — макар че в момента това не беше от кой знае какво значение, тъй като учителят по физическо не вярваше в отборите, понеже насърчавали излишната надпревара.
Като ходеше, се тресеше. Разправяше, че било нещо на хормонална основа. А пък като бягаше — тогава как само се тресеше! Разни негови части се устремяваха, накъдето им падне; само най-общо погледнато можеше да се твърди, че тича в някаква определена посока.
Но в игрите страшно го биваше. Просто го биваше не точно в ония игри, в които, според повечето хора, трябваше да те бива. Ако някога се проведеше междуучилищно състезание „Кой пръв ще проникне зад непробиваемата компютърна защита?“, Клатето не само щеше да е в отбора, ами щеше и да подбира въпросния отбор.
— Мараба, Клати! — поздрави Джони.
— Вече не е гот да се казва „мараба“ — отвърна му Клатето.
— А пекъно ли е да се казва „гот“?
— „Гот“ си е винаги „гот“. Пък и „пекъно“ вече никой не казва.
Клатето се огледа заговорнически и после измъкна от чантата си някакъв пакет.
— Ей това е гот. Пробвай го.
— Какво е то?
— Свалих „Звездният боец Терабомбър“ — ухили се Клатето. — Обаче не казвай на никого, става ли? Просто набирай „FSB“. Ама да ти светна, не е кой знае какво. Пускат ти бомбичките и… такова… Абе, просто натискай клавишите и ще видиш какво става…
— Гледай сега… Знаеш ли я „Само ти можеш да спасиш човечеството“?
— Още ли на нея играеш?
— Ти… такова… нищо не си й правил, нали? Ъ? Тъй де, преди да ми я дадеш.
— Не. Че тя дори нямаше защита. Нямаше какво да правя, освен да преснимам инструкциите. Що?
— Не си играл, така ли?
