затова и вътре не пишеше кой знае какво, но и колкото имаше, той го изгълта с интерес.
Беше невероятно.
Винаги си беше мислил, че пленниците са… ами… пленници — не ги убиваш, следователно, трябва да се смятат за големи късметлии. Обаче излезе, че трябвало да ги храниш със същата храна, с каквато храниш и собствените си войници, да се грижиш за тях и най-вече за тяхната безопасност. Дори и ако току-що са разрушили с бомби цял град, трябвало да им помогнеш да излязат от катастрофиралия си самолет, да им дадеш лекарства и да се отнасяш с тях човешки.
Джони се блещеше срещу страницата. Шантава работа. Авторите на енциклопедията — вътре пишеше, че били от издателство „Вселенски чудеса, знания и данни инкорпорейтид“ в Елкабел, Небраска — бяха набутали в нея всичките тези снимки на папагали и не знам си още какво, защото били Чудеса на природата, когато наистина странното беше, че на човешките същества им е хрумнала подобна идея! Все едно да намериш сред всичките тези ядрени ракети и дявол знае какво още мъничко късче от Средновековието.
Джони знаеше доста неща за Средновековието, защото беше писал съчинение на тема „Какво е да бъдеш селянин през Средновековието?“. Когато рицар паднел от коня си по време на битка, на противника му не се позволявало да го отвори с отварачката за консерви и да го изтезава, а трябвало да се погрижи за падналия и после да си го изпрати вкъщи по живо, по здраво — макар че им било позволено да искат пари за услугата.
Общо взето, доста леко беше минал със скрийуийците. Според Женевската конвенция беше длъжен и да ги храни.
Остави книгата на мястото й и включи телевизора.
Даваха нещо много странно. Някой се оплакваше, че врагът затварял военнопленници в сгради, които имало вероятност да бъдат бомбардирани, така че собствената им страна да си бомбардира пленниците. Това било варварство, твърдеше човекът. Всички останали в студиото се съгласиха.
Както и Джони — донякъде. Но се зачуди как ли би обяснил нещо подобно на Капитанката. Всичко поотделно си имаше някакъв смисъл. Само дето когато се опиташ да мислиш за тези работи наведнъж, всичко излизаше криво.
В момента по телевизията даваха прекалено много война. Според него беше крайно време да започнат да дават нещо друго.
Отиде в кухнята, препече си филийки, а после се опита да изстърже изгорялото тихичко, така че да не събуди никого. Занесе горе филийките и енциклопедията и пак се пъхна в леглото.
За да му мине времето, прочете още някои неща за Швейцария, където се намираше Женева. Всички мъже в страната били длъжни да отбиват военна служба и да си държат пушка вкъщи — така пишеше. Но Швейцария никога не беше водила война срещу никого. Може би в това имаше нещо разумно. А онова, с което страната се славела, било, че там разработвали разни сложни и хитри майсторийки, които карали дървената птичка да излиза от вратичката и да казва „ку-ку!“.
След малко задряма. Не сънува нищо.
По екрана преминаваха фалшивите звезди. След час-час и нещо точно в центъра му се появи жълта точка. След още час тя беше станала мъничко по-голяма — достатъчно голяма, за да си проличи, че представлява стълпотворение от по-мънички жълти точици.
А после майката на Джони, която се беше качила да го търси, го зави и изключи компютъра.
5. ЧЕ КОЙ, АКО НЕ ТИ?
В кораба постоянно миришеше на пушек и изгоряла пластмаса, забеляза Капитанката. Климатичната инсталация вече не можеше да се справи с миризмата. Известна част от дима и изгорялата пластмаса се падаше тъкмо на изпушилата климатична инсталация.
Усещаше погледите на офицерите върху себе си. Не знаеше на колко от тях може да разчита. Имаше чувството, че не е кой знае колко популярна сред офицерския състав.
Взря се в Главния артилерийски офицер.
— Ти престъпи моята заповед!
Главният артилерийски офицер се огледа из командната зала с вид на самата оскърбена невинност.
— Нас ни нападнаха! — възрази той. — Те стреляха първи!
— Казах, че ние няма да стреляме! — натърти Капитанката, като се опитваше да не обръща внимание на одобрителното мърморене на останалите. — Дадох дума на Избрания! Той тъкмо се готвеше да стреля!
— Да, ама не стреля — отвърна Главният артилерийски офицер. — Само си гледаше.
— Тъкмо щеше да стреля!
— „Тъкмо“ е вече много късно. Танкерът „Крий уий“ е унищожен! Заедно с половината провизии, бих добавил… Капитане — довърши Главният артилерийски офицер.
— Въпреки всичко — престъпи заповед! При това пряко!
— Не мога да повярвам!!! И защо да не се бием?!
Капитанката посочи през прозореца навън. Флотилията минаваше покрай няколко кораба на древната раса Космически нашественици.
— Те са се били — промълви тя. — Безкрайно. И сега ги вижте. А са били само първите… Помните ли какво стана с Вортироидите? Ами с Мегазоидите? Ами с Глаксотиконците? И с нас ли искате да стане същото?
— Ха! Те са били много примитивни! С много ниска разделителна способност.
— Но са били много. И пак са измрели.
— Ако ще умираме, бих предпочел да умра в битка! — заяви Главният артилерийски офицер. Този път мърморенето беше много по-силно.
— Но пак ще си мъртъв — рече Капитанката.
Ако го застрелям или го затворя, ще се вдигне метеж — помисли си тя. — Не мога и да го глобя, защото никой от нас не е получавал пари. Не мога да го поставя под домашен арест, защото… — тази мисъл й беше противна… — …в края на краищата, той може и да ни потрябва.
— Налага ти се строго мъмрене — каза тя.
Главният артилерийски офицер се ухили самодоволно.
— Ще бъде вписано в досието ти — добави Капитанката.
— Тъй като няма да се измъкнем живи… — подхвана Главният артилерийски офицер.
— За това отговарям аз! — сряза го Капитанката. — Свободен си.
Главният артилерийски офицер я изгледа на кръв.
— Като се приберем у дома…
— О? — възкликна Капитанката. — Сега пък мислиш, че ще се приберем, така ли?
Привечер температурата на Джони се беше вдигнала до тридесет и девет и две. Беше се разболял от нещо, което майка му нарече „неделен нощен грип“. Лежеше сред прекрасното топло сияние, което идва от знанието, че каквото и да става, утре няма да се ходи на училище.
Очите му смъдяха. Вътрешността на лактите му пареше.
— Така става, като си прекарваш цялото време пред компютъра — му казаха, — вместо да дишаш здравословен чист въздух.
Нещо не схващаше — дори и в това сърбежно състояние. Свежият въздух, без съмнение, би го разболял още повече?! Но целият му опит сочеше, че каквото и да правиш, то все те разболява. Сигурно родителите му биха твърдели дори, че се е разболял, защото е гълтал витамини и се е завивал добре. Сигурно щяха да го запишат за преглед в поликлиниката за следващия петък, защото докторите обичаха да им се явяваш болен-боленичък, та да са сигурни точно какво ти има.
Чуваше как работи телевизорът на долния етаж. Двадесет минути се чуди дали да не се измъкне от леглото и да си пусне своя, стария, но щом понечи да шавне, пред очите му се разляха пурпурни петна, а ушите му забучаха.
Но сигурно все пак беше успял да го включи, защото когато зрението му се проясни, телевизорът работеше, а цветовете бяха много по-ярки от обикновено. На екрана бяха двамата новинари — черният и
