— Всеки иска нещо. Иначе защо си дошла тук?
— Само исках да проверя дали си истинска.
— За теб — несъмнено… Имаш остър поглед.
Девойката кима. И запратен с все сила камък би отскочил от гордостта й.
— Щом вече си се уверила — подхваща жената в кръга, — какво искаш всъщност?
— Нищо.
— Нима? Миналата седмица отиде чак в планините отвъд Меден рудник, за да говориш с троловете. От тях пък какво искаш?
Девойката скланя глава на една страна.
— И как узна, че го направих?
— Ами то е на самата повърхност в ума ти, момиче. Всеки би могъл да го види. Всеки, който има… остър поглед.
— Някой ден и аз ще мога — самодоволно споделя девойката.
— Кой знае? Може би. Та какво искаше от троловете все пак?
— Ами… да си поприказвам с тях. Да знаеш, те си мислят, че времето тече назад. Тъй било, защото можело да се погледне в миналото, а…
Жената в кръга се разсмива.
— Но те са същите като глупавите джуджета! Само се захласват по разни камъчета, в които няма нищо интересно.
Девойката вдига едното си рамо, като че възразява безмълвно — камъчетата са пълни с недоловимо интересни неща.
— Ти защо не можеш да излезеш от кръга? За миг проличава, че въпросът е неуместен.
Жената старателно не му обръща внимание.
— Бих ти помогнала да откриеш доста повече от някакви си камъчета.
— Не можеш да излезеш от кръга, нали?
— Позволи ми да ти дам всичко, за което жадуваш.
— Аз мога да ходя където си искам, а ти си натикана в този кръг — упорства девойката.
— Можеш ли?
— Когато стана вещица, ще мога да ходя навсякъде.
— Само че никога няма да станеш вещица.
— Какво?!
— Казват, че не слушаш. И си сприхава. И не знаеш що е дисциплина.
Девойката отмята глава.
— О, и туй ли си дочула, а? Че какво друго да разправят? Но аз ще стана вещица, пък те да си приказват каквото си щат. Мога и сама да се уча. Няма нужда да слушам сбирщина изкуфели старици, които никога не са живели като хората. И да знаеш, госпожо от кръга, че ще бъда най-свястната вещица, дето някога се е срещала по света.
— Сигурна съм, че ще успееш… с моя помощ. Струва ми се, че онзи твой младеж те търси — меко добавя жената.
Поредното движение с едно рамо — младежът да я търси цял ден, ако ще.
— Ще успея, нали?
— Можеш да бъдеш велика вещица. Можеш да бъдеш каквато поискаш. Ела в кръга и ще ти покажа.
Девойката доближава още малко и се поколебава. Има нещо в гласа на жената. Усмивката е приятна и дружелюбна, но гласът е… твърде отчаян, настойчив, гладен.
— Аз и сама научавам много… — Веднага пристъпи между камъните! Девойката се двоуми.
— Откъде да знам, че…
— Времето на кръговете почти изтече! Помисли още какво можеш да научиш! Ела сега!
— Но…
— Влез!
Само че това е било преди много време, в миналото3. И коравата опърничава девойка е…
…по-стара.
Вледенена земя…
Но не и зимна, защото в такъв случай би трябвало да предположим, че по-рано е имало есен, а някой ден ще настъпи пролетта. Тук ледовете не са временни.
Трима конници на заснежения склон гледаха надолу към кръга от осем камъка, които от тази страна бяха доста по-големи.
Бихте могли да позяпате фигурите известно време, преди да доловите какво в тях не е наред… тоест още по-смахнато от дрехите им. Горещият дъх на конете им увисваше задълго в смразения въздух. Но не и техният.
Средният конник, жена в червени одежди, промълви:
— Този път не ще има поражение. Земята ще ни приветства с добре дошли. Непременно е намразила човеците досега.
— Но имаше вещици — смънка друг конник. — Помня вещиците.
— О, да. Някога. Но сега… Горките. Горкичките. Почти не им е останала сила. И може да им се подсказва. Податливи съзнания. Промъквах се, миличък. Обикалях нощем. Знам какви вещици имат. Остави ги на мен.
— Помня вещиците — настоя и третият конник. — Съзнания като… като метал.
— Вече не. Казах, оставете ги на мен. — Кралицата се усмихна благо на каменния кръг. — После ги вземете. За себе си бих предпочела смъртен съпруг. По-особен смъртен. Заради единението на световете. За да им покажа, че този път оставаме завинаги.
— На Краля няма да му хареса.
— А това кога е имало значение?
— Никога, господарке.
— Сега е времето, Ланкин. Кръговете се разтварят. Скоро ще се завърнем.
Вторият конник се опря напрегнато върху седлото.
— И ще мога отново да тръгна на лов. Кога? Кога?!
— Скоро — отвърна Кралицата. — Скоро.
Тъмата на тази нощ не можеше да се обясни само с липсата на луна и звезди. Такъв мрак сякаш се просмуква от другаде — толкова е гъст и осезаем, че сигурно бихте успели да сграбчите в шепата си въздуха и да изстискате нощта от него.
От такава чернилка овцете прескачат оградите, а кучетата се свиват в колибките си.
Но вятърът беше топъл и по-скоро шумен, отколкото силен — виеше из гората и хленчеше в комините.
В подобна нощ нормалните хора се завиват презглава, защото се досещат, че понякога светът принадлежи не на тях, а на нещо друго. Сутринта отново ще е човешки свят. С откършени клони, тук-там със съборени керемиди, но ще е човешки. Засега… по-добре да се свиеш под юргана…
Един мъж обаче будуваше.
Джейсън Ог, майстор в ковашкия занаят и конското знахарство, натисна веднъж-дваж духалото на пещта, колкото да се намира на работа, и пак приседна на наковалнята. Тук винаги беше топло, ако ще вятърът да свири под стрехите.
Джейсън Ог можеше да подкове всяка твар. И още как! Веднъж на майтап му донесоха мравка и той остана в ковачницата цяла нощ, работеше с лупа и наковалня колкото връх на карфица. Мравката още беше някъде наоколо, понякога чуваше тихото й трополене по пода.
Но тази нощ… Тъй или иначе щеше да си плати наема. Разбира се, беше собственик на ковачницата. Тя
