Ти — мое Начало — от слово към дело,от дело към слово човешки звучи.Над пътя му слиза небето отновои грее с разумни и топли очи.Дори да ме следватпредчувствия смътнии в мене да плачат жестоки беди,и бурята с облацитежко да тътне —аз зная, че дишат във мрака звезди.И нощем, и денем в света им изцяложивее загледан човешкият род,и делнично време,от гръм разцъфтяло,кове на земята ни звездния плод.И стенат в усилие моите жили.Набъбват в душата ми древни дедии мене за пътяне друг ме поживи,а земната кръв, придошла от звезди.Заслушан във свода,натегнал от бури,загледан нагоре към светлия прах —през буйни гори и орлови клисурииз Българско пеш пътешества монах.Вървеше в просторнавеликденска вечерс тоягата дрянова, кипнала в сок,и беше все пътник, на вяра обречен.Вървеше почти до небето висок…Той родза родинав нощта разтревожи.Над тази пробудена слънчева пръстда грее след туйот револвера с ножаза клетванай-святиябългарски кръст.И днес на Апостола мъжката клетвадушата ми срива със сини води —да жъне от делника своята жетва,запътен пешакъм безсмъртни звезди.Какво с мен се случи?Дали ме обърка?Защо не потърсих уют досега?Защо на реката планинската мъкатече укротена сред пясък в брега?И с бели салюти черешови клонипрез моето утро в стъклата гърмят,а сития святот себични законивсе тъй си светува,но без да е свят!Привикнахме с вещи и лични възторзида чоплим живота,а шепнем за духи всеки след хиляди празнични позиза вятър от лаври напряга пак слух.А в кладите —слово и дело — в Началоизгаря в едно, да не бъде тъма —да бъдеей тазисветкавица бялас юмручната правдаслед мигна гърма.В душите ми белег —трицветен и сърмен —расте, не зараства
