крехък, сякаш неземен.
— Щом питаш, ще ти призная, че според мен приключенията са нещо ужасно уморително. Да не говоря за свързаните с тях опасности и неудобства.
— Съжаляваш ли за стореното?
— Не, то беше необходимо. — Пръстите на Робин барабаняха в стакато по облегалката на креслото. — Но нямам намерение да прекарам втората половина от живота си подобно на първата.
— Имаш възможност да правиш каквото си пожелаеш. Можеш да се занимаваш с наука, със спорт, с политика… Това е свобода, за която повечето хора могат само да мечтаят.
— Е, да — въздъхна брат му и затвори очи. — Но свободата не е най-важното. По-важно е какво бих искал…
След кратко неловко мълчание Гайлс продължи:
— Ти беше на континента, а пощенската връзка беше повече от незадоволителна, затова не успях да ти съобщя своевременно — татко ти завеща Ракстън.
— Какво? — Робин отново отвори очи. — Аз пък бях решил, че ще трябва да съм щастлив, ако мога да разчитам на няколко пенита. След Уолвърхемптън Ракстън е най-скъпата семейна собственост. И защо, за бога, ми я е завещал?
— Той ти се възхищаваше, задето никога и за нищо на света не можа да те принуди да направиш нещо, което не желаеш.
— Той да ми се е възхищавал? Е, трябва да призная, че имаше дяволски странен начин да го демонстрира. Та ние двамата не можехме да се изтърпим повече от десет минути в едно и също помещение, без да се скараме. А вината невинаги беше моя.
— Въпреки това баща ни се гордееше пред приятелите си именно с теб. — Гайлс се усмихна леко иронично. — Той не преставаше да се оплаква от моята мекушавост и съжаляваше, че има толкова досаден наследник.
Робин смръщи чело.
— Никога не можах да проумея безкрайното ти търпение към стария мърморко.
Гайлс сви рамене.
— Бях търпелив, защото в противен случай щеше да се наложи да напусна Уолвърхемптън. А пък аз никога не бих го сторил, колкото и да ме провокират.
Робин изруга потиснато, стана и отиде до камината да стъкне цепениците. След като завърши Оксфорд, Гайлс пое тежкото задължение да ръководи имотите на семейство Андървил. На него от край време можеше да се разчита и той вършеше тежката работа, без да се надява на признание или поне на благодарност.
— Типично за татко, на всичкото отгоре и да те обижда, въпреки че ти безкрайно му облекчаваше живота.
— Не ме обиждаше — отсече категорично Гайлс. — Зная, че съм скучен човек. Но за мен селското стопанство е по-привлекателно от лова, животът на село много по-интересен от този в Лондон, освен това предпочитам четенето на книги пред дърдоренето. Татко трябва да е изпитвал известно задоволство от факта, че на неговия наследник може да му се има доверие, но това съвсем не значи, че кой знае колко ме е обичал.
Робин се питаше дали тези твърдения са болезнени за Гайлс. Не можеше да зададе въпроса на висок глас. Отношенията им имаха ясно очертани граници.
— Хората са интересни като личности, а не заради техните занимания. Ти никога не си бил скучен.
Гайлс смени темата.
— Мисля си, че сигурно би желал да посетиш Ракстън. Положих известни грижи, тъй че имението се развива твърде добре.
— Много ти благодаря. — Робин видя как една цепеница се разцепи с пращене и изпрати сноп искри към комина. — С Ракстън и наследството от чичо Ралстън разполагам с повече пари, отколкото са ми необходими.
— Ожени се. Съпругите много ги бива да пръскат пари. — За пръв път в гласа на Гайлс прозвуча горчивина. След кратко мълчание той продължи, вече по-меко: — Освен това Уолвърхемптън има нужда от наследник.
— О, не! — възрази развеселен Робин. — Грижата да създадеш наследник е твоя, не моя.
— Направих опит, ожених се, но се провалих. Сега е твой ред. Може да сполучиш повече от мен.
Тази забележка породи у Робин въпроса какъв ли човек е била бившата маркиза, но изразът на лицето на брат му забрани по-нататъшно ровене.
— Съжалявам, но срещнах само една жена, с която бих могъл да живея. Но тя беше достатъчно умна и не ме взе.
— Имаш предвид новата херцогиня на Кандовър?
Робин изгледа проницателно брат си.
— Както виждам, в нашето семейство не само аз притежавам дарбата да шпионирам.
— За шпиониране не може и дума да става. Кандовър е мой стар приятел. Когато се върна в Англия, знаеше колко съм жаден за новини за теб. Беше повече от очевидно, че ми е разказал само малка част от случилото се. — Гласът на Гайлс стана по-топъл. — Запознах се с новата херцогиня. Изключителна жена.
— Така е — съгласи се Робин. После въздъхна и прокара ръка през косата си. Всъщност никога не бяха толкова близки, колкото Робин би желал, но беше сигурен, че може да има пълно доверие в Гайлс. — Щом познаваш Маги, разбираш, че твърде малко ме привлича мисълта да се оженя за някоя постна английска девственица.
— Разбирам какво искаш да кажеш. Не познавам жена, която да може да се сравни с нея. — На лицето на брат му се появи тънка усмивка. — Е, щом никой от нас не е готов да изпълни семейните си задължения, остава ни поне братовчедът Джерълд. Той вече е произвел куп мънички Андървилчета.
Робин помнеше Джерълд и реши, че по всяка вероятност и децата му са възпростички и глупавички.
Ако Маги роди деца, те няма да са нито простички, нито глупави. Усети обичайната мъка и я потисна, но така болката само се засили. Миналото не беше за него приятно място за пребиваване.
1
Мочурищата на Дюрам бяха толкова различни от горите и фермите в Америка, но притежаваха свое особено очарование. След смъртта на баща й преди два месеца Максима Колинс се разхождаше всеки ден из хълмистата местност и се наслаждаваше с безкрайна благодарност на вятъра, слънцето и дъжда. Щеше да съжалява за тези самотни, пустинни мочурища повече, отколкото за всичко друго откъм тази страна на Атлантика.
След два часа ходене Макси седна на една покрита с мъх скала и задъвка разсеяно някаква тревичка. Сияещото пролетно слънце сякаш бе пропъдило тъжната мъгла на мъката, която я погълна след смъртта на баща й. Сигурно беше крайно време да се завърне в Америка.
Трябваше да признае, че нейният чичо, лорд Колинс, беше по своя сдържан начин много мил с нея, но останалите членове на семейството проявяваха смесени чувства. Макси можеше поне донякъде да разбере тяхното отношение. В края на краищата за тях тя е твърде странно същество, което в никакъв случай не би трябвало да прекрачи прага на едно английско имение. Допускаше, че светското общество би я приело още по-резервирано. Но не изпитваше и желание да навлезе в неговия свят. В нейната родина имаше повече простор за „другостта“.
Най-голямата пречка за нейното завръщане в родината беше фактът, че разполагаше всичко на всичко с пет фунта стерлинги. Да, но лорд Колингууд сигурно ще й плати пътя до Америка и ще добави малка сума, с която да живее, докато си стъпи там на краката.
Негово превъзходителство сигурно ще смръщи отначало чело и ще се запита наистина ли изпълнява по този начин дълга си спрямо единственото дете на брат си. Добре възпитани английски девойки не пътуваха сами. Предпочитаха да останат под нечия грижлива закрила.
