Ерагон

Вещицата носеше дълго червено наметало и странна черно-зеленикава броня. Оръжието й представляваше жезъл с остриета в двата края. Анджела се усмихна и го развъртя. Зад нея Солембум, приел формата на младо рошаво момче, стискаше черен кинжал и се усмихваше щастливо.

Ерагон се закрепи на седлото и Сапфира отново излетя за кратка почивка. И трите батальона се задъхваха. Очевидно ургалите бяха твърде много. Младежът се замисли колко ли би успял да убие с магия наведнъж. Познаваше границите на възможностите си и знаеше, че ако унищожеше достатъчно ургали, за да промени хода на битката, това вероятно щеше да е самоубийствено. Но пък може би беше единственият начин да спечели победа.

Битката се проточваше с часове. Варден и джуджетата бяха изтощени, а към ургалите се присъединяваха нови и нови подкрепления. Това беше истински кошмар. Ерагон и Сапфира се биеха яростно, но на мястото на поваления противник веднага заставаше нов. Внезапно Близнаците се свързаха с него.

— Под Тронхайм се чуват странни шумове. Може би ургалите копаят под града. Вземи Аря и срутете тунелите им.

— Тръгваме.

Ерагон се огледа за Аря и я видя в центъра на сражението. Сапфира си проби път до нея, оставяйки купчина от мъртви противници.

— Скачай! — извика младежът и подаде ръка.

Аря скочи на дракона без колебание. Тя уви дясната си ръка около кръста на Ерагон, а с другата държеше оръжието си. Сапфира се приготви да излети, но в този момент един ургал я удари с брадва в гърдите.

Тя изрева от болка, скочи във въздуха и размаха крила. Под тях чудовището се опита да хвърли брадвата си, но Аря го уби, като изстреля зелена огнена топка от дланта си.

— Добре ли си? — Ерагон не можеше да види къде е ударена.

— Ще оживея, но пробиха бронята — отвърна Сапфира. — Едно парче се е забило в гърдите ми и ми е трудно да се движа.

— Можеш ли да стигнеш до леговището?

— Ще видим.

Ерагон обясни на Аря какво е състоянието на дракона.

— Аз ще остана да й помогна — предложи тя. — След това ще се присъединя към тебе.

— Благодаря ти.

Полетът беше труден и когато кацнаха, Сапфира се отпусна тежко на Исидар Митрим. Близнаците трябваше да наблюдават битката оттам, но ги нямаше. Ерагон скочи на пода и огледа раната. Четири от металните плочи на гърдите на Сапфира бяха огънати и затрудняваха дишането й.

— Погрижи се за нея — извика той и изтича през арката.

Спря и изруга. Намираше се на върха на Безкрайната стълба. Въобще не бе помислил как ще слезе в основите на Тронхайм, където копаеха ургалите. Той се огледа и видя тръбата, която водеше надолу. Без колебание грабна една от кожените подложки и се спусна. Камъкът беше гладък като полирано дърво. С кожата под себе си разви голяма скорост. Имаше опасност да изхвърчи навън, но успя да задържи ръцете и краката си неподвижни. Спускането му отне почти десетина минути. Когато спря, бе твърде замаян, за да стане, затова поседя неподвижно, докато дойде на себе си.

Намираше се в централното помещение, което беше съвсем празно. Над него се виждаше бледата светлина на Исидар Митрим. Той спря, защото не знаеше накъде да се отправи, и опита да се свърже с Близнаците, но не успя. В този момент под Тронхайм се разнесе силен трясък.

Един широк участък от пода избухна и излетя на десетина метра, във въздуха. Ерагон отстъпи назад, за да се предпази от отломките. През дупката започнаха да изскачат ургали.

Младежът се поколеба. Може би трябваше да побегне. Или да остане и да запуши тунела. Но ако Тронхайм беше пробит и другаде? Нямаше да успее да спаси града. „Трябва да изтичам до портите и да ги разруша. Тогава Варден ще могат да си го превземат обратно без обсада“.

Преди да реши какво да прави, от тунела се появи висок мъж, облечен с черна броня. Това беше Дурза.

Той държеше тънкия си меч с драскотината на острието. Носеше кръгъл черен щит и богато украсен шлем. На гърба му висеше наметало от змийска кожа. Червените му очи светеха с налудничав блясък.

Ерагон знаеше, че не е достатъчно бърз, за да избяга, и незабавно се свърза със Сапфира, макар да осъзнаваше, че тя няма да му помогне навреме. Припомни си уроците на Бром за магическия дуел. Аджихад бе споменал, че Сянката може да се убие само с удар в сърцето.

— Каз джтиерл тразид! Отраг баг — извика Дурза и ургалите обградиха Ерагон предпазливо. — Е, млади Ездачо, пак се срещнахме. Беше глупаво да бягаш от Гил’еад. Така само си влоши положението.

— Няма да ме заловиш жив!

— Наистина ли? — повдигна вежда Дурза. Светлината от рубина придаваше на кожата му съвсем отвратителен вид. — Този път го няма твоя „приятел“ Муртаг. Сега не можеш да ме спреш. Никой не може! Ерагон се притесни. „Откъде знае за Муртаг?“

— Харесва ли ти да те прострелват?

— Ще си отмъстя за това — намръщи се Дурза. — Сега ми кажи къде се крие твоят дракон.

— Никога.

— Тогава ще те принудя! — извика Сянката и замахна с меча си. Ерагон го отблъсна с щит и усети как нещо като свредел се опитва да си проправи път през мислите му. Той отблъсна Дурза и нападна на свой ред.

Съзнанието на съществото беше добре защитено. Младежът размаха Зар’рок, за да отвлече вниманието му, но си спечели удар по ребрата. Дурза проникна в съзнанието му и започна да взема контрол.

— Не! — изкрещя Ерагон и се хвърли върху противника си. Сянката се опита да го удари по ръката, но тя беше защитена от метална ръкавица. Младежът ритна противника си по крака и двамата паднаха на пода. Ерагон се възползва от това и го мушна в рамото, след което атакува отслабеното му съзнание. Внезапно го заля порой от образи.

Дурза като малко момче, което живее с родителите си, номади от равнините. Племето ги прокужда, наричайки баща му „клетвопрестъпник“. Само че тогава не се казва Дурза, а Карсаиб — името, което му е дала майка му.

Сянката се мяташе бясно с разкривено лице. Ерагон се опита да установи контрол над спомените, но не успя.

Стои на хълм, до гробовете на родителите си и плаче, че мъжете не са убили и него. След това се обръща и поема към пустинята.

Дурза се обърна към Ерагон и го погледна с омраза.

Старецът, който го открива полумъртъв до една дюна. Дните, които му трябват, за да се излекува, и страхът, когато открива, че спасителят му е заклинател. Как моли да го научи да заповядва на духове. Как Хаег накрая се съгласява. Нарича го „пустинен плъх“.

Ерагон се изправи. Дурза го нападна вдигайки меча съвсем забравил за щита си.

Дългите тренировки под палещото слънце, винаги нащрек за дивите животни. Силите му нарастват и придобива самочувствие. Седмиците, които прекарва в грижи за учителя, когато той се разболява, и радостта, когато се оправя.

Нямаше време, за да реагира, нямаше време.

Бандитите, които ги нападат една нощ и убиват Хаег. Гневът на Карсаиб и духовете, които призовава, за да си отмъсти. Само че те се оказват твърде силни и се обръщат срещу него, обладавайки тялото и съзнанието му. Той пищи. Той беше

— АЗ СЪМ ДУРЗА!

Мечът се спусна към гърба на Ерагон и преряза ризницата и кожата му. Той извика от болка и падна на колене. Дурза каза нещо, което не можа да чуе.

Младежът вдигна очи нагоре и по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Това беше краят. Варден и джуджетата щяха да бъдат унищожени. Сапфира щеше да се предаде, за да не го убият, а Аря щеше да бъде пленена или да загине. Защо трябваше да свърши по този начин? Нима всичко бе напразно?