Еугениуш Паукща

Любовта към гората

За трима души в това малко селце, потънало в бездънни иглолистни гори над брега на вечно шумящото езеро, гората нямаше никакви тайни. Те разбираха шумоленето на листата на трепетликата и тихото сипене на боровите иглички. Знаеха кога клонът трепери, докоснат от вятъра, и кога се помръдва от промъкващо се крадешком животно. Познаваха по гласа всяка птичка, никаква следа не им убягваше от погледа. В гъсто обраслите млади горички и в покритото с къпинак старо горско сечище се чувстваха най-добре.

Двамата бяха по-млади, единият доизживяваше годините си. Старият Валицки отдавна се беше пенсионирал. Живееше самотно в това селце, за да бъде близо до гората. Обработваше парче земя край къщата, събираше гъби и орехи, дялкаше лъжици от мекото стъбло на трепетликата. Бившият лесничей не искаше много от живота, достатъчно му беше да вдишва в знойно време острата миризма на изтичащата борова смола, да се радват старческите му очи на люлеенето на боровите върхари. Любовта към гората му беше необходима като въздуха.

Понякога старецът се замисляше върху тази любов. По различен начин може да се обичат дърветата и живите същества, които живеят сред тях — добре и лошо. При хората се срещат различни видове любов — добра и лоша, благородна и грешна — но те винаги са верни на любовта…

Е, дори да вземем за пример Мачковяк и Гертек — лесничей и бракониер, съседи от едно и също село. И двамата посвоему обичат гората, и двамата взаимно се ненавиждат. Лоша е тази ненавист и у единия, и у другия. А и любовта им не е такава, каквато трябва да бъде… Не може истински да се обича гората, когато се унищожава животът, свързан неразривно с нея, както прави това Гертек. Но и любовта на Мачковяк, който гледа гората, а не вижда човека, не е добра. Винаги трябва да има мярка и граница на чувствата.

Все още бодро влачейки крака, Валицки отиваше сега при Гертек. Искаше да го помоли да му заеме коня си, смяташе да си докара глина, преди студовете да закърпи пукнатините в стените и да насипе под прозорците смес от глина и листа, за да не прониква студа вътре. Старите кости обичаха вече топлото…

В двора на бракониера беше мръсно, смърдеше на размазан тор. На боклука усърдно ровеха кокошки, възглавяваше ги наперен бял петел, който гледаше под око неканения гост.

От вътрешността на къщата се носеше приглушено дърдорене. На прозореца се показа нечие лице. Гертек излезе да посрещне стария. Лицето му с небръсната брада се усмихна приятелски. Беше бос, а небрежно подгънатите му панталони едва бяха придържани от тънък ремъчен колан.

Валицки изпитваше необяснима симпатия към този странен човек. Никой не говореше добре за него, но и никой в нищо лошо не можеше да го упрекне. Може би Мачковяк. Е, да, но Мачковяк беше в обтегнати отношения с него, понеже беше лесничей. Такъв никога няма да се помири с професионален бракониер.

След като го почерпиха с чаша водка, старият гледаше домакина, чудеше се. Никой не знаеше на колко години е Гертек. Би изглеждал на трийсет, ако не беше такъв повлекан. А беше на два пъти по толкова. И как иначе: щом като през 26-та е бил горски пазач у някакъв собственик… Нисък, слаб, с малка подвижна глава и непрекъснато бягащи встрани светли очи, с подстригана късо, изсветляла от слънцето коса, Гертек седеше сега насреща му и доброжелателно се съгласяваше да му заеме коня и каруцата си. Смееше се и казваше:

— За моите два хектара богатство много време няма да ми е нужно… Сега там пасе кобилата, че чак хълбоците й са подпухнали. Взимайте я дори за една седмица.

Той нещо си спомни, наклони се към ухото на стария:

— Щом ще бъдете близо до глиненото място в гората, погледнете дали няма еленови следи. Разхожда се там един красив елен, само че ми е трудно да отскоча натам, Мачковяк все по петите ми върви… — свъси той буйни вежди, смехът му секна в гърлото. — Но аз няма да му се дам. Стар шопар, дори децата си праща вече да ме преследват. Преди няколко дни беше поставил момчето си пред къщи. Седеше в канала, а щом ме зърна, изтича до баща си, за да го предупреди, че Гертек отива през нощта в гората… — отново се засмя с цяло гърло. — Мачковяк като глупак ме е търсил до сутринта из гората, а аз чак към обед си тръгнах, отспал си, както никога. Добре ми провървя тогава… Ха, ха, ха…

Валицки слушаше с интерес. Не му беше съвсем по вкуса Гертековата работа, но какво можеше да каже. Не е негова грижа това… Гертек иска да бракониерства, негова си работа.

А Гертек наклони към него младеещото си лице и като гледаше през прозореца, шептеше:

— Подгонил ме е Мачковяк. Вече и милиция изпраща два пъти. Търсиха пушката ми… А аз без гората не бих могъл да преживея. Близо четвърт век бях лесничей. Гората ми е баща и майка…

Наля си водка в чашата, обърна я и повтори замечтано:

— И баща, и майка… Мой живот, най-голямата ми любов.

Валицки си спомни предишните си размишления, когато крачеше към Гертековата къща. Каза:

— Любов, казвате… Дали е хубава тази любов, щом като прави пакост на гората? На гората, на хората?… Нарушавате реда, който защищава законите на гората… Не е добра тази любов…

Замълча, защото Гертек го погледна някак странно, свъсил вежди. Струваше му се, че ще избухне в гняв, но той само го запита:

— Лошо обичам гората, казвате… А може би Мачковяк я обича добре? Не е там въпросът, че е против мен заради бракониерството, а че не го прави заради самата гора, не я пази от любов, а единствено по задължение, само за спокойствие на съвестта си. Аз бих искал в гората да има колкото може повече животни, дори и да не мога нищо да застрелям. Той би искал да настъпи вечна тишина сред дърветата, да няма там нито едно животно, защото тогава ще има спокойствие и той ще изпълнява леко задълженията си. Ех, аз предпочитам моята лоша любов пред такава добра…

— И Мачковяк лошо обича — шепнеше Валицки, като се чудеше как думите на Гертек съвпадат с неговите неотдавнашни мисли. — Но той пази реда, а вие го рушите…

Последните две думи изговори с пълен глас. Погледна светлите очи на Гертек, които заблестяха, засвяткаха от нарастващия гняв, свиха се зениците под свъсените вежди, но веднага след това бързо се покриха от клепачите, сякаш бракониерът искаше по този начин да прикрие чувствата си. Само дланта му, подпряна на коляното, трепна няколко пъти и устните му се изкривиха в гримаса.

Настъпи тишина, нарушавана от бръмченето на последните есенни мухи, които кръжаха около тавана. Най-сетне Гертек се овладя, заприказва посвоему, весело:

— Като девойка за първия момък, така съм се заоплаквал… Е, взимайте, татко, коня. И не ми плащайте. Какво пък, съжалявам хората, да не съм Мачковяк. Ха, ха, ха…

Помогна на стария да впрегне коня, сложи лопатата в каруцата и отново му напомни:

— Не забравяйте само да погледнете за следите на този елен. Чудесно парче! Чудесно, ви казвам. Аз разбирам.

Валицки ни най-малко не се съмняваше, че Гертек разбираше. Кой познаваше така гората, както той? Може би единствено Мачковяк.

Спомни си младите години. Някак си иначе виждаше тази гора. Воюваше с бракониерството, но същевременно сърцето му беше отворено за хората, за всяка птица и животно, за всяко дръвче, дори за най-нищожното борче.

Въздъхна дълбоко.

* * *

Мачковяк не можеше да разбере какво става с него от няколко месеца. Гертек като чеп му се беше забил под кожата.

Години наред вече по цяло лято работеше в горите, беше преследвал десетки бракониери, беше се справял дори с цели банди. Никога обаче не влагаше сърце в това — борбата с бракониерството и горските крадци беше негово задължение и той го изпълняваше съвестно.

Докато не се появи хитрият Алойз Гертек! Кога точно се зароди у него такава злост към опитния бракониер, не знаеше.

Напразно се мъчеше да открие причината. Едно обаче беше сигурно — ненавиждаше Алойз с цялото си сърце. Напоследък мислеше само за това как да го залови на местопрестъплението, как да му отнеме

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×