За гълъба и гарвана

Сетих се за Критския Лабиринт, за Тезей, нишката на Ариадна. Почнах да се хиля доста нездраво и почти с облекчение очаквах зад поредния тъмен ъгъл да налетя на гадния Минотавър и по възможност да си изкарам на него пристъпа на невроза.

Зад ъгъла обаче имаше тъмно стълбище, факт, който предвид описаната ситуация нито бях длъжен, нито можех да предвидя и аз се свлякох надолу по мръсните стръмни стъпала.

Още на първия завой щях да си тресна главата в отсрещната стена ако не се бях заловил с отчаяно дръзновение за металната решетка на парапета. Стиснах здраво решетката и се изправих. Бях се изтърколил почти през глава десетина стъпала, твърди като камъка, от който бяха направени. Още не бях пуснал желязото, когато нещо изпърха в прашния мрак и кацна на китката на дясната ми ръка. Беше гарван. Отново чух глас, този път определено си беше моят, самият аз говорех на глас, гарванът просто си стоеше и ме слушаше.

— Няма раздвоение. Смъртта не е обратното на живота, скръбта не е обратното на радостта, творението не е противопоставимо на разрушението. Хаосът е част от Абсолютния порядък на Вселената, Хаосът е просто неорганизиран Ред, както Редът е само организиран Хаос.

Ако искаш да идеш долу, просто слизай, ако целта ти е да идеш горе, просто се качвай, въпреки че всичко и ЕДНО и „долу“ не е обратното на „горе“.

Гарванът кимна одобрително и каза:

— Сградата си е такава. Светът си е просто такъв. Няма от какво да се плашиш. Нормалността не се измерва с метри и килограми.

— И все пак — попитах аз — сградата е строена към началото на века от някакъв австрийски архитект, не от самия Създател на Вселената, нали?

— Без Него не е станало нищо от това, което е станало. — каза птицата, след което изграчи бодро и отлетя.

— Изкачих се обратно на шестия етаж. Поизтупах от праха и паяжините единственото си сако. Без колебание направих ляв завой, след това десен и пак два пъти ляв. Намерих своя пънкар. Той си стоеше все така усмихнат и спокоен, както си го спомнях. Залязващото слънце хвърляше огнени отблясъци върху пожълтелите му зъби. Изгряващата луна се отразяваше в огромните му зеници.

— Става късно, — казах му. — Охраната на Университета по това време заключва цялото централно крило и е добре да си вървим, ако не искаме на останем тук до сутринта. Тъй че тръгвай след мен. Знам пътя надолу.

— Ама, аз драскам с черен маркер по стените … — отвърна ми леко смутен той.

— Нищо. Хората вършат къде-къде по тъпи неща. Тръгвай!

Тръгнахме надолу. По-точно — към изхода.

,

Информация за текста

© Радослав Парушев

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/706]

Последна редакция: 2006-08-10 20:41:29