Елена Павлова
Окото на Бога
Песни от космическите друми — 2
Няколко думи от автора
Здравей! Мислеше си, че съм потънал в небитието така, както се появих? Да, ама не — просто си имах ДРУГА РАБОТА. И ако ме попиташ какво е било толкова по-важно от книгите-игри, че да изчезна за цели две години… Много просто — учех се. Постудентствах малко… Но, което е главното, мъчех се да му хвана чалъма на доброто писане. Може и да съм успял. Във всеки случай изобретих нещо ново, с което ще се запознаеш в тази книга. Няма да се хваля, но ще отбележа, че поне според мен тя доста се доближава до компютърните игри. Ще ти кажа и защо: лично на мен картите на Блонд са ми дяволски отегчителни. На девет десети от квадратчетата му нищо не се случва — само ти казват „Продължаваш…“ и това си е. Е, как при тези условия да спазваш правилата и да се движиш квадратче след квадратче — дори ако имаш реалния шанс да намериш нещо полезно на следващото? Освен това, след като веднъж си минал отнякъде, няма начин да преживееш нещо ново на същото място. Моят метод — плаващи кодировки — решава едновременно двата проблема. Първо, кодировките ти дават пълното право да се мотаеш навсякъде, където ти харесва — стига да имаш кодировка за даденото място. Никакви правила на движение, никакви празни квадратчета. И второ, на едно и също място можеш да преживееш куп различни приключения, които зависят само от кодировката — като при това боравиш с една и съща карта! Както сам ще видиш, решението е гениално просто… Но ми струваше повече от година експерименти, за да можеш днес ти да се запознаеш с първата и уникална по рода си симулационна книга-игра.
И за да не кажеш, че просто се хваля, приветствам те с добре дошъл в „Окото на бога“!
Правила на играта
С прехвалените ми плаващи кодировки ще се запознаеш малко по-късно. За сега ще те „светна“ само за няколко неизбежни подробности около играта.
Действието се води в бъдещето — при това в същото бъдеще, където е и Ледено безмълвие. С помощта на хиперпространствения двигател (няма да те затруднявам с технически описания) човечеството доста бързо се е разселило из галактиката. Най-важното, което трябва да се спомене за корабите по това време е, че пътуването през хиперпространството се осъществява чрез скокове, един час път отговаря на около пет парсека разстояние в реалното пространство и корабът не може да скача на повече от двадесет парсека, защото вероятността да не улучи точката, към която се е запътил, става твърде голяма.
Цивилизованият космос е зона с по-богати и плътно населени планети. В Периферията планетите обикновено са собственост на първооткривателя си, който ги използва както сметне за най-добре. Неизследваните зони отвъд Периферията са Дивият космос, романтичен и първобитен, зона на действие на пилотите „счупи-глави“, които се впускат в дълги полети с надеждата да открият още добри планети за заселване и да спечелят нещо от продажбата им…
Орбиталните бази, една-две от които ще посетиш в хода на играта, са собственост на предприемчиви бизнесмени и служат за нещо като мотели по звездните маршрути. Обикновено са разположени на ключови места между различните обитаеми светове, така че да не се налага пътниците да прекарват повече от няколко часа в корабите си. Вероятно най-известната база е „Елатрон“, която, заради мястото си точно на ръба на Периферията, е предпочитана както от богати туристи, така и от пилотите „счупи-глави“.
Варварите, за които по-късно също ще стане дума, са плод на един по-стар експеримент на човечеството. Пренаселената Земя започва да изпраща кораби в Космоса още преди изобретяването на хипер-двигателя. Естествено, такива пътувания продължават с хилядолетия и на борда на огромните кораби се сменят множество поколения преди достигане на крайната цел. За по-подробно просвещение за това, какво става на борда на подобен кораб, ти препоръчвам например „Сираци на вселената“ на Робърт Хайнлайн.
След откриването на хипер-двигателя, голяма част от тези кораби са настигнати и преоткрити, а обитателите им са наречени варвари, защото с времето са загубили голяма част от знанията и културата си. Населението на някои кораби е отказало да ги напусне и продължава безкрайния си път, на други се е съгласило да бъде преместено на подходящи планети — вземи например безмълвните ангели от „Ледено безмълвие“. Обикновено такива колонии варвари са си избрали за обозначение някой типичен за тяхната култура признак — мълчанието при безмълвните ангели или пристрастеността към играта на флипер за флиперяните, с които ще се срещнеш в тази книга. Флиперът, впрочем, доста грубо може да бъде описан ето така: играчът застава пред голяма стъклена кутия, в която има наклонена плоскост с различни препятствия. Чрез специално копче по жлеб се изстрелва топче, което попада някъде в горната част на плоскостта и играчът управлява спускането му по нея с помощта на две ръчки. Целта е топчето да закачи максимален брой препятствия (често по някаква система), за да се наберат най-много точки, преди то да падне в улей в най-долната част на плоскостта. Така описан, флиперът изглежда направо отвратителен, но, уверявам те, това е една от най-забавните игри, за които се сещам! Е, след книгите-игри, разбира се!
Толкова за запознанство с мястото на действието.
Дневник няма. В началото на книгата ще ти се казва да записваш колко пари имаш, но парите играят роля само в първите петдесетина епизода. Основно се играе по картата — подробности за нея и плаващите кодировки ще научиш малко по-късно. Само ще уточня, че ако попаднеш в ситуация, в която нищо не можеш да направиш — такива са две-три в книгата, винаги можеш да преиграеш някоя стара кодировка или да разчиташ на КОМЕНТАР НА КРИС — често в тези коментари можеш да намериш подходящ изход от трудните ситуации.
И тъй, тук играеш ролята на Кели Хардрайт, младият и доста разглезен, но извънредно умен син на Питър Хардрайт, най-богатият индустриален магнат в Цивилизования космос. Баща ти, за съжаление, е починал предишния ден, а веднага след като си се върнал от погребението му, един от адвокатите- изпълнители на завещанието му ти се обажда по видеофона, за да ти донесе още нерадостни вести…
Увод
Лицето на екрана на видеофона е съвсем обикновено и принадлежи на някой си Тимъти Дансър, представител на адвокатската кантора „Спейс, Тъндър, Тъндър и Дансър“, които пък от своя страна са изпълнители на завещанието на баща ти. Но точно в момента той ти прилича на злокобен демон-вестител или нещо от този род. Във всеки случай Дансър пряко представя сляпата и склонна към отвратителни шегички Съдба, която току-що ти е изиграла подъл номер и няма нищо чудно в това, че ако адвокатът се намираше в една стая с теб, вече щеше да е удушен.
— Разбрахте ли, господин Хардрайт? — любезно повтаря той.
Разбрал си и още как! Целият живот, който си водил до момента, се оказва сапунен мехур. Години наред баща ти е трупал дългове, без дори да ти спомене и дума. Оставил те е да се наслаждаваш на лукса, да се мотаеш с кораба си по курортните планети и да си представяш, че си син на един от най-богатите индустриални магнати в Цивилизования космос, докато всъщност е трябвало здраво да те впрегне в работа с надеждата да спаси поне нещо от империята си…
— Така че — отбелязва Дансър, — разполагате със срок от 12 часа, считано от този момент, да напуснете къщата…
— Всъщност — намесваш се ти, — остава ли ми поне нещо от цялото наследство?
— След удовлетворяването на кредиторите — за пръв път на лицето на Дансър се появява крива усмивка, — нямате право да задържите дори дрехите на гърба си! Но…
Е, очевидно съдбата ти е да се намъкнеш в някой кашон и да се запътиш към най-близкия център за бездомници с надеждата, че ще се намери поне какво да облечеш, преди да отидеш да просиш по
