ту лютичета бере, ту след сянка вита със пчелите се задява, плъпнали в цветята, край брега си полежава, клати си краката. Както тъй се бе изпънал с брада във водата, Златоронка се яви, щерка на Реката; към брадата му посегна долу да го дръпне, Том се потопи тогаз и надзърна вътре. „Хей, Том Бомбадил, що дириш тьдява — закачи го Златоронка, — стига вече шава, рибата ще ми изплашиш и другите твари, пък и шапката ти тръгна да те изпревари.“ „Ах, момиче, сладко птиче, шапката ми давай, че не ща да газя тука — хич не се надявай! После, малка господарке, вкъщи се прибирай, под скали и коренища тутакси заспивай!“ Златоронка го послуша и се гмурна под водата у дома си да се сгуши. Том остана край Реката; и зае се под лъчите, в Върбаланово легло чизмите да си суши, излинялото перо. Ала щом от Върбалан песен се отрони, Бомбадил заспа тозчас под трептящи клони; тясната хралупа — щрак! — бързо се затвори, хвана го със все калпак и перо отгоре. „Ха, Том Бомбадил, остави ги тия — да надничаш в моя дом, да протягаш шия, със перото час по час гъдел да ми правиш, да ме мокриш като дъжд. Имаш много здраве!“ „Пускай ме на свобода, Стари Върбалане, че убива ми отвред и врата ми ще се схване в корените ти чепати. Пий си сладко от водата, после бързо се прибирай — като на Реката дъщерята“ Щом го чу да му говори, Върбалан го пусна и заключи се отвред, чак кепенци спусна, замърмори, занарежда. А пък Том, юнакът, продължи по Върбоструйка — тръгна без да чака. Щом се умори, поспря се и заслуша се в захлас във Гората гдето птички чуруликаха в тоз час — пеперуди бели пърхаха, песента им чули. Там остана Том, дордето облак слънцето забули. Чак тогава продължи, че дъждец забрули. Във водата затанцуваха капките дъждовни, от листата ги разсипа вятърът тъжовен. Том намери тясна дупка и се пъхна вътре. Изотдолу се подаде Язо Белочели под скалата де живее със жена и челяд. Попремигнаха очички със протегнати ръчички, във хралупата поседна Том наред със всички. Вътре в тясната си къща те го обградиха: „Хо, Том Бомбадил! В наш’та къща тиха що щеш край софрата? Хванахме те за ръката и едва ли ще намериш пътя към Реката!“ „Чуй сега какво ти казвам, стари друже Язо: да не си помислил тука да ме задържиш напразно. Път ме чака, та затуй покажи вратата, после бързо се измивайте и бегом в леглата както стори Златоронка — на Реката дъщерята, а след нея онзи старец Върбалан в Гората!“ Челядта подземна в миг в един глас се надигна: „Ще прощаваш!“, и го пуснаха в задната градина, после бързо се прибраха и треперейки от страх, окопаха се, заринаха входовете с пръст и прах. Летният дъждец отмина и небето засия, Том усмихнат се забърза да си стигне у дома. Щом вратата си отключи и кепенци вдигна, мигом лампата запали — веднъж в кухнята стигнал. През прозореца видя как звезди му смигат и луната как се кани на път да се вдига.
