аз знам, аз знам къде те води Старата река и ей сегинка ще политна и мигом ще го известя.“ „Ти, малък приказливко, млъквай, езика ти да не извия! Какво току ми се навираш: на всяка манджа — мерудия! На остър кол ще те набия, ако на Върбалан решиш да кажеш накъде съм тръгнал — тогаз ще се печеш на шиш!“ Но малък Въбропей пернат политна с вирната опашка: Да-ха, хвани ме, ако можеш — не ме лови ни бич, ни прашка! До Върбалан ще прелетя и нему тихо ще прошепна: „Там гдето Сивталаз тече, ще му подскажа, без да трепна, по залез-слънце. Бързай, на, трапеза там е сложена!“ Тогава се усмихна Том: „Щом тъй е, значи да вървя, ех, вярно, друмища ме чакат, но днес ще се повеселя.“ Веслата стегна и почисти, измъкна лодката от храста и през тръстика и папур се спусна смело — джаста-праста, и песен даже си запя: „Глупав папрат, ала-бала, Върбоструйка-струйка разбълбуква сякаш хала!“ „Опа! Том Бомбадил, ти къде тъдява си се заразхождал с таз коруба стара? Върбоструйка где преброждаш?“ „Тръгнал съм към Брендивин, на Реката по снагата; къмто Свършиплет където пир за мене стягат. Там живее благ и мил дребничък народец дето среща ме не гост, а кат братец роден.“ „Поздрави ти моите близки, питай ги тогава где по техните земи риба се скътава!“ „А, не става, рече Том, там съм на разходка, не да върша туй-онуй, а да скитам с лодка.“ „Хей, брей, смешен Том! Само че внимавай старото корито твое да не те удави!“ „Замълчи, син Рибалане! Мерси за съвета! Сам иди да си закичиш с кости рибешки сетрето! Тук се пъчиш, големееш с алена жилетка, у дома, признай, се чувстваш като в малка клетка. Чувал съм за твои близки, навирили клюна, дето не ги бива даже да хванат моруна!“ Рибалан тогава млъкна, окото му мигна, Том си тръгна. Пляс с криле — онзи си замина, а зад него се понесе синкаво перце. Том си рече — туй е дар, макар не от сърце. И си шапката закичи, хвърлил старото перо: „Вече синьо ще си имам — веселко и по-добро!“ В миг водата закипя — с кръгове бълбука. Том замахна със весло, прас! — то сянка чукна. „Пфу! Том Бомбадил! Скоро не си идвал! Лесно ще те потопя с лодката и всичко!“ „Моля? Виж го ти, Видран, как се е отракал! По-добре да си вървиш, че дела ме чакат.“ „Шт, Том Бомбадил! Да не викна мама ведно с цялата рода — батко е за двама! Ще им кажа: Том Глупака със старата си лодка Върбоструйка ще преброжда като на разходка!“ „Кожата ти тлъста аз ще я дам на Тварите да я поизтупат. След това затварям те в тънки обръчи така, че и твойта майка не мож те позна. А сега си трайкай!“ „Пфу!“, изпусна се Видран и вода разплиска върху шапката на Том, после се закиска и се гмурна във Реката, към брега отплува Бомбадиловата песен вече да не чува. Покрай Том навъсен Лебед мина плавно, гордо, и погледна го, изпъшка без следа от бодрост. Том усмихна се: „Какво, искаш си перото? Дай ми друго — онова излиня горкото. Де да беше по-любезен, щях да те обичам — но си толкоз горделив, та не се заричам! Ако някой ден се върне Кралят за добро, твоят вирнат клюн ще сложи мигом на место!“ Лебедът пак изпуфтя и отмина бързо; Том веслата взе тогаз и напред забърза.
