усмихнат, погледна господаря си.
— Поръчах да дойдат идната неделя, а дотогава да не безпокоят вас и себе си напразно — каза той явно предварително приготвена фраза.
Степан Аркадич разбра, че Матвей искаше да се пошегува и да обърне внимание върху себе си. Той разпечата телеграмата, прочете я, като поправяше по смисъл обърканите както обикновено думи, и лицето му светна.
— Матвей, сестра ми Ана Аркадиевна пристига утре — каза той, като спря за миг лъскавата мека ръчица на бръснаря, който разчистваше розова пътека между дългите къдрави бакенбарди.
— Слава Богу — рече Матвей и с тоя отговор искаше да каже, че и той като господаря си разбира значението на това пристигане, сиреч, че Ана Аркадиевна, любимата сестра на Степан Аркадич, може да помогне за помиряването на мъжа и жената.
— Сама или със съпруга си? — попита Матвей.
Степан Аркадич не можеше да говори, понеже бръснарят бе зает с горната му устна, и затова дигна един пръст. Матвей кимна в огледалото.
— Сама. Горе ли да приготвим?
— Доложи на Даря Александровна, където тя нареди.
— На Даря Александровна? — сякаш със съмнение повтори Матвей.
— Да, доложи й. Ето, вземи телеграмата, предай й, да видим какво ще каже.
„Искате да опитате“ — разбра Матвей, но само каза:
— Слушам, господарю.
Степан Аркадич беше вече умит и вчесан и се готвеше да се облича, когато Матвей, пристъпвайки бавно с поскърцващите ботуши по мекия килим, се върна в стаята с телеграмата в ръка. Бръснаря го нямаше вече.
— Даря Александровна ми заповяда да ви доложа, че заминава. Нека прави, казва, както нему, сиреч на вас, ви е угодно — рече той, като се смееше само с очи, пъхна ръце в джобовете, наведе глава настрани и втренчи очи в господаря си.
Степан Аркадич замълча. След това на красивото му лице се изписа добра и донякъде жалка усмивка.
— А? Матвей? — каза той, като поклащаше глава.
— Нищо, господарю, ще се нареди — каза Матвей.
— Ще се нареди ли?
— Тъй вярно, господарю.
— Мислиш ли? Но кой е там? — попита Степан Аркадич, като чу зад вратата шумолене на женска дреха.
— Аз съм, господарю — каза един твърд и приятен женски глас и иззад вратата се подаде строгото сипаничаво лице на Матрьона Филимоновна, бавачката.
— Какво има, Матрьоша? — попита Степан Аркадич, като излезе при нея на вратата.
Въпреки че Степан Аркадич беше напълно виновен пред жена си и сам чувствуваше това, почти всички, в къщи, дори бавачката, най-близкият човек на Даря Александровна, бяха на негова страна.
— Какво има? — унило запита той.
— Отбийте се, господарю, извинете се пак. Дано даде Бог. Много се измъчва, жал ми е дори да я гледам, пък и всичко в къщи е тръгнало наопаки. Трябва да съжалите децата, господарю. Признайте вината си. Какво да се прави. Каквото си дробил…
— Но тя няма да приеме…
— Вие направете своето. Бог е милостив, на Бога се молете, господарю, на Бога се молете.
— Е, добре, върви — каза Степан Аркадич и изведнъж се изчерви. — Тогава дай да се облека — обърна се той към Матвей и решително съблече халата.
Издухвайки нещо невидимо, Матвей вече държеше като хамут приготвената риза и с очевидно удоволствие облече в нея охраненото тяло на господаря си.
III
Като се облече, Степан Аркадич се напръска с парфюм, оправи ръкавите на ризата, с привично движение напъха по джобовете си цигарите, портфейла, кибрита, часовника с двойната верижка и висулките, след това тръсна кърпичката и чувствувайки се чист, благоухаещ, здрав и физически весел въпреки нещастието си, влезе, като потрепваше леко ту на единия, ту на другия крак, в трапезарията, дето го чакаше вече кафето и до него писма и книжа от съда.
Прочете писмата. Едното беше твърде неприятно — от един търговец, който купуваше гора от имението на жена му. Тая гора трябваше да се продаде; но сега, преди да се помири с жена си, не можеше и дума да става за това. Ала най-неприятното в тая работа беше, че с това се примесваше и паричен интерес в предстоящото помиряване с жена му. И мисълта, че може да се ръководи от тоя интерес, че ще търси помирение с жена си заради продажбата на гората — тая мисъл го оскърбяваше.
Когато свърши с писмата, Степан Аркадич издърпа към себе си книжата от съда, бързо прелисти две дела, направи с голям молив няколко бележки и като отмести делата, започна да пие кафето; докато го пиеше, разтвори току-що излезлия утринен вестник и го зачете.
Степан Аркадич получаваше и четеше либерален вестник, не краен, но с оная насока, о която се придържаше мнозинството. И въпреки че нито науката, нито изкуството, нито политиката всъщност го интересуваха, той твърдо се придържаше към ония възгледи върху всички тия неща, към които се придържаше мнозинството и неговият вестник, и ги променяше само когато мнозинството ги променяше или, по-точно казано, не ги променяше, а самите те се променяха незабелязано в него.
Степан Аркадич не избираше нито насоките, нито възгледите, а тия насоки и възгледи сами идваха при него, също както не избираше модела на шапката или сюртука, а вземаше ония, които се носят. А поради необходимостта от някаква дейност на мисълта, която обикновено се развива в годините на зрелостта, за него беше също така необходимо да има възгледи, както да има шапка, понеже живееше в известно общество. Дори и да имаше причина, поради която предпочиташе либералната насока пред консервативната, към която се придържаха също мнозина от неговия кръг, това бе не защото намираше либералната насока за по-разумна, а защото тя подхождаше повече на неговия начин на живот. Либералната партия казваше, че в Русия всичко е лошо, и действително Степан Аркадич имаше много дългове, а парите никак не му стигаха. Либералната партия казваше, че бракът е отживяла институция и че е необходимо да се преобразува той, и действително семейният живот доставяше малко удоволствие на Степан Аркадич и го принуждаваше да лъже и се преструва, което беше толкова противно на природата му. Либералната партия казваше или по-право подразбираше, че религията е само юзда за варварската част от населението, и действително Степан Аркадич не можеше да понесе без болка в краката дори късия молебен и не можеше да разбере защо са всички тия страшни и гръмки думи за оня свят, когато и на тоя свят може много весело да се живее. Същевременно на Степан Аркадич, обичащ веселите шеги, му беше приятно понякога да озадачи някой кротък човек с това, че щом вече се гордеем с произхода си, не трябва да се спираме на Рюрик и да се отричаме от първия си родоначалник — маймуната. И така, либералната насока стана навик за Степан Аркадич и той обичаше вестника си като пурата след обеда заради лекото замайване, което причиняваше в главата му. Той прочете уводната статия, в която се обясняваше, че в наше време е съвсем безполезно да се оплакваме, че уж радикализмът заплашвал да погълне всички консервативни елементи и че уж правителството е длъжно да вземе мерки, за да смаже революционната хидра, че, наопаки, „според пас опасността не е в мнимата революционна хидра, а в упорството на традицията, която възпира прогреса“, и т.н. Прочете и друга една статия, финансова, в която, се споменаваше за Бентам и Мил и се пускаха остроти по адрес на министерството. Със свойствената си бърза съобразителност той разбираше значението на всяка острота: от кого и срещу кого и по какъв случай е насочена, и това нещо както винаги му доставяше известно удоволствие. Но днес това удоволствие се отравяше от спомена за съветите на Матрьона Филимоновна и за това, че в къщи работите са зле. Той прочете още, че граф Бейст, както се чува, минал през Висбаден, прочете и за това, че няма да има вече бели коси, и за продажбата на една лека каляска, и за предложението на една млада особа; но тия сведения не му доставяха както по-
