стройните й крачета със силно изопнати червени чорапи се виждаха цели; защо, придружени от лакей със златна кокарда на шапката, те трябваше да се разхождат по Тверски булевард — всичко това и много други работи, които оставаха в тайнствения им свят, той не разбираше, но знаеше, че всичко, което се прави там, е прекрасно и беше влюбен именно в тая тайнственост на всичко, което се вършеше.
През студентството си той за малко не се влюби в по-голямата, Доли, но нея скоро я омъжиха за Облонски. След това започна да се влюбва във втората. Той сякаш чувствуваше, че трябва да се влюби в една от сестрите, само че не можеше да разбере в коя именно. Но и Натали, още щом се яви в обществото, се омъжи за дипломата Лвов. Когато Левин завърши университета, Кити беше още дете. Младият Шчербацки постъпи във флотата и се удави в Балтийско море и Левин все по-рядко се срещаше с Шчербацки въпреки приятелството му с Облонски. Но тая година, в началото на зимата, когато пристигна в Москва, след като цяла година бе прекарал на село, и видя Шчербацки, той разбра в коя от трите наистина му е било съдено да се влюби.
На пръв поглед като че ли не можеше да има нищо по-просто от това той, от добър род, по-скоро богат, отколкото беден човек, тридесет и две годишен да направи предложение на княжна Шчербацкая; по всяка вероятност биха го признали веднага за добра партия. Но Левин беше влюбен и затова му се струваше, че Кити е такова съвършенство във всяко отношение, такова същество, стоящо над всичко земно, а той е такова земно, низко същество, че не можеше дори да се помисли както другите, така и тя самата да го признаят достоен за нея.
След като прекара два месеца в Москва като зашеметен и почти всеки ден се виждаше с Кити в обществото, дето бе започнал да ходи, за да може да се среща с нея, Левин внезапно реши, че това не може да бъде и си замина на село.
Убеждението на Левин, че това не може да бъде, се основаваше на туй, че в очите на близките й той е неизгодна, недостойна партия за прелестната Кити, а самата Кити не може да го обича. В очите на близките й той нямаше никаква позната, определена дейност и положение в обществото, докато другарите му сега, когато той бе на тридесет и две години, бяха вече кой полковник и флигел-адютант, кой професор, кой директор на банка или на железниците или председател на съд като Облонски; а той (той знаеше много добре какъв трябва да изглежда пред другите) беше помешчик, който се занимава с развъждане на крави, със стреляне на бекаси и с постройки, сиреч бездарен момък, от когото не е излязло нищо и който, според разбиранията на обществото, прави това, каквото правят негодните за нищо хора. А и самата тайнствена прелестна Кити не можеше да обича такъв грозник, какъвто се смяташе той, и главно, такъв прост, с нищо неизпъкващ човек. Освен това по-раншните му отношения с Кити — отношения на възрастен човек към дете, поради приятелството му с брат й — му се струваха още една преграда за любовта. Един некрасив, добър човек, какъвто се смяташе той, можеше според него да бъде обичан като приятел, но за да бъде обичан с такава любов, с каквато той обичаше Кити, трябваше да бъде хубавец, а главно — особен човек.
Той бе чувал, че жените често обичат некрасиви, прости хора, но не вярваше на това, защото съдеше по себе си, тъй като самият той можеше да обича само красиви, тайнствени и особени жени.
Но след като прекара два месеца сам на село, той се убеди, че това не е като ония влюбвания, каквито бе изпитвал през ранни младини; че това чувство не му дава нито миг покой; че той не може да живее, ако не разреши въпроса: ще стане или няма да стане тя негова жена; че отчаянието му иде само от въображението му и че той няма никакви доказателства, че ще му откажат. И сега бе пристигнал в Москва с твърдото решение да направи предложение и да се ожени, ако го приемат. Или… той не можеше да мисли какво ще стане с него, ако му откажат.
VII
Левин пристигна в Москва със сутрешния влак и отседна у по-големия си брат по майка, Кознишев, преоблече се и влезе при него в кабинета с намерение да му разправи веднага защо е дошъл и да му поиска съвет; но брат му не беше сам. При него беше един известен професор по философия, който бе пристигнал от Харков, за да изясни изникналото помежду им недоразумение по един много важен философски въпрос. Професорът водеше пламенна полемика с материалистите, а Сергей Кознишев следеше с интерес тая полемика и когато прочете последната статия на професора, му писа в писмо възраженията си; той укоряваше професора, че прави твърде големи отстъпки на материалистите. И професорът веднага пристигна, за да се разберат. Ставаше дума за модния въпрос: има ли граница между психическите и физиологичните явления в дейността на човека и де е тя?
Сергей Иванович посрещна брат си с обикновената си за всички ласкаво студена усмивка и след като го запозна с професора, продължи разговора.
Малкото жълто човече, с очила, с тясно чело, за миг се отвлече от разговора, за да се здрависа, и продължи да говори, без да обръща внимание на Левин. Левин седна и зачака професорът да си отиде, но скоро темата на разговора го заинтересува.
Левин бе срещал в списанията статиите, за които ставаше дума, и ги бе чел, интересувайки се от тях, защото в тях се развиваха познатите за него, естественика по образование, основи на природознанието, но никога не бе съпоставял тия научни изводи за произхода на човека като животно, за рефлексите, за биологията и социологията с ония въпроси за значението на живота и смъртта за самия него, които в последно време все по-често и по-често му идваха на ум.
Като слушаше разговора на брат си с професора, той забелязваше, че те свързват научните въпроси с интимните, няколко пъти почти се приближаваха до тия въпроси, но всеки път, щом дойдеха близо до най- главния, както му се струваше, веднага бързо се отдалечаваха и пак се задълбочаваха в областта на тънките подразделения, уговорки, цитати, намеци, позовавания на авторитети и той мъчно разбираше за какво става дума.
— Не мога да допусна — каза Сергей Иванович о присъщата му яснота, точност на израза и изящна дикция, — не мога в никакъв случай да се съглася с Кайс, че цялата ми представа за външния свят произтича от впечатленията. Самото основно понятие за битието е получено от мене не чрез усещането, защото няма и специален орган за предаване на това понятие.
— Да, но те, и Вурст и Кнауст, и Припасов, ще ви отговорят, че вашето съзнание за битието произтича от съвкупността на всички усещания, че това съзнание за битието е резултат от усещанията. Вурст дори направо казва, че докато няма усещане, няма и понятие за битието.
— Аз ще кажа обратното — започна Сергей Иванович. Но тук на Левин пак му се стори, че приближавайки се до най-главното, те отново се отдалечават и реши да зададе един въпрос на професора.
— Значи, ако моите чувства са унищожени, ако тялото ми умре, вече не може да има никакво съществуване? — попита той.
Професорът с досада и сякаш с умствена болка от прекъсването погледна чудноватия запитвай, приличен повече на бурлак, отколкото на философ, и пренесе погледа си върху Сергей Иванович, като че ли го питаше: има ли смисъл да се говори? Но Сергей Иванович, който говореше далеч не с онова усилие и едностранчивост като професора и който притежаваше достатъчно широта на мисълта, за да може да отговаря и на професора, и същевременно да разбира онова просто и естествено гледище, от което бе зададен въпросът, се усмихна и каза:
— Ние нямаме още право да решаваме тоя въпрос…
— Нямаме данни — потвърди професорът и продължи доводите си. — Не — каза той, — аз посочвам, че дори ако, както направо казва Припасов, усещането има за своя основа впечатлението, ние трябва строго да различаваме тия две понятия!
Левин не слушаше вече и чакаше кога ще си отиде професорът.
VIII
Когато професорът си отиде, Сергей Иванович се обърна към брат си.
— Много ми е драго, че дойде. За дълго ли? Как е стопанството?
Левин знаеше, че стопанството малко интересува по-големия му брат и че той му прави отстъпка, като
