Александър Тюрин
Сюжет, нанизан на шило, или Смъртта на рецензента
По волята на съдбата аз станах жител на малкото градче Картахена, в затънтените парагвайски прерии.
Площад Конститусион, по средата му — паметник на вездесъщия Боливар, оцвъкан от лешоядите, църква „Св. Яго“, където по традиционни траектории се движат красиви жени с тъмни дрехи (почти всички те са вдовици на офицери, паднали в боеве против левите бунтовници), малки открити кафенета. В едно от тях седят всички градски либерали, в друго — всички консерватори. Марксистите се събират в трето, което се нарича „Команданте Висарионич“. Те са с дълги черни коси и хвърлят доста лепкави погледи към вдовиците, отиващи на църква. Трябва да кажа, че и вдовиците нерядко отговарят с кратки, но многообещаващи взорове, в които са сплавени любов и ненавист.
В Картахена времето сякаш е спряло. Тук „Макдоналдс“ не може да има никакви клиенти. Гейовете в този град не живеят дълго — казват, че изтребването им било работа на офицерските вдовици, членуващи в тайнствен „ескадрон на смъртта“. Към арабите тук се отнасят също както легендарният Сид към не по-малко легендарните маври. Павираните улици са неудобни за каране на скейтборд. Честите бури в условия на пълна липса на гръмоотводи са страшен бич за сателитните чинии. И макар че в два-три офиса видях дори компютри, тук едва ли биха могли да се завъдят хакери или програмисти. Никой в Картахена не би ги считал за истински мъже-мачовци, а мястото, отредено за разни чудаци, вече е заето от филателистите.
Впрочем аз успях да се свържа към Интернет, което в моите условия е доста важно. Книгите, поръчани по пощата, пътуват от далечната ми родина дотук цели месеци и излизат доста солено — около сто гуарани. А мрежата ми дава възможност да се запозная с много текстове от руски писатели.
Но с авторите, публикуващи в издателство „Нова космогония“, уви, не ми провървя: те почти не слагат в мрежата свои текстове, което вероятно е свързано със строгите условия, налагани от издателите. Така че трябва да се задоволявам само с безвкусни отзиви за книгите им в дискусионните групи. Сега тъкмо прочетох един такъв отзив от абсолютно анонимен юзър. Не мога да се удържа и да не го цитирам почти цялото:
…Книгата едва ли ще се приеме благосклонно от масовия читател, но това едва ли й трябва при тираж от 3300 екземпляра. При цялата си любов към ужасите масовият читател едва ли ще се съгласи, че за главен герой може да послужи едно обикновено шило…
Цялото действие протича в малко южноамериканско градче, по-точно в едно голямо имение в покрайнините. С леката ръка на Маркес такива градчета са способни да съберат в себе си целия свят, или поне най-устойчивите и неподатливи на корозията на времето негови елементи…
Заблуден пътник-чужденец, изхвърлен от автобуса поради невладеене на испански, чука на портата на имението. Той иска само да позвъни по телефона на свой приятел в Монтевидео и да му поиска помощ, но наблизо няма нищо подобно на телефонен автомат. Отварят му. Отначало той си има работа със слугите, които също не го разбират. Явно го вземат за някакъв германски етнограф, който трябвало да дойде на гости на собственика на имението.
Отнякъде се връща и собственикът. Понеже той владее немски, пътникът накрая успява да обясни какво му трябва. Обаждането до Монтевидео се оказва безполезно, тъй като приятелят също е отпътувал нанякъде. За щастие стопанинът е толкова любезен, че предлага на пътника да пренощува в дома му, а на сутринта да го откара с кола там, закъдето е тръгнал…
На пътника, който впрочем се казва Владимир, му омръзва да седи в предоставената му стая и тръгва да се разходи из огромната къща. Тази разходка завършва в леглото на една приятна и твърде разкрепостена дама, която, както се изяснява в края на любовния дуел, се явява съпруга на стопанина.
След като получава тази толкова застрашителна информация, Владимир иска незабавно да бяга от къщата, където неволно е нарушил свещените закони на гостоприемството, но само един поглед към бурното нощно небе го кара да почака с бягството поне до сутринта.
Междувременно канят госта на вечеря, където освен стопанина присъстват жена му и дъщеря му. Стопанинът беседва с госта на немски, двамата имат много общи теми, особено по философия и история. Разговорът се насочва към историческото оръжие. Стопанинът сваля от стената един старинен пистолет и като истински познавач решава да покаже как функционира оръжието от XVII век. Набива куршум в цевта, сипва барут, пали фитила и… насочва черното дуло към госта си.
Гостът измъчено се усмихва, надявайки се все още, че това е шега в латиноамерикански стил, но стопанинът с абсолютно метален глас казва, че е принуден да убие пришълеца, защото последният е оскърбил неговата чест.
Владимир разбира, че му остават още максимум няколко мига живот, пред мисления му поглед прелита целият или поне половината му живот, пълен с грешки и разочарования, пръстът на стопанина вече ляга върху спусъка и…
Стопанинът пада с лице в чинията, а после се свлича на пода. От устата му струи кръв, на гърдите тече вино от съборената чаша, а от гърба му — след като Владимир го преобръща по корем — се оказва, че стърчи шило. Този кожарски инструмент е бил използван от дъщерята на стопанина, която стои до баща си без капка съжаление на лицето.
Владимир отстъпва към вратата, за да си плюе незабавно на петите въпреки лошото време, но стопанката го умолява да остане, при това с изрази, подхождащи повече ма литературно произведение отпреди поне век. Тя казва, че го обича, а бившият й съпруг е станал жертва на собствената си безсърдечност. В края на краищата, ако момичето не беше ликвидирало жестокия си баща, Владимир вече щеше да пътува към най-близкото гробище.
Владимир настойчиво пита кога ще дойде полицията. Новоизпечената вдовица казва: никога. В този уважаван дом полицията ще се появи само ако я повикат изрично. А никой не се кани да я вика.
Но в края на краищата, мърмори объркан Владимир, не може да се правим, че нищо не е станало. Може и още как, отговаря стопанката. Вие и покойният ми мъж сте горе-долу на една възраст, приличате си по телосложение и дори по лице, имате еднакви интереси, и двамата говорите добре немски и много лошо — испански. Сега ще дойдат слугите и ще изчистят всичко тук, в това число и трупа, за който никой никога няма да узнае.
Неочаквано за себе си Владимир се съгласява. Още повече той не е семеен, никой никъде не го чака. Замисля се — не е ли време да спре движението си по инерция към нищото? Защо да не остане в този дом, където само инкунабулите1 струват стотици хиляди долари? Накратко, гостът се съгласява и сам става нещо като стопанин.
Слугите без излишни въпроси изнасят трупа, почистват всичко, след което вечерята продължава, все едно нищо не е станало. След вечерята Владимир и стопанката вземат бутилка хубаво вино и се отправят в спалнята, където се отдават на не съвсем умерени утехи. Поне от гледна точка на Владимир, който усеща в себе си невероятен приток на сили и тестостерон.
По-нататък на сто страници се описват няколкото следващи дни, сякаш преписани от латиноамериканска сапунена опера.
Владимир като идалго обикаля асиендата си на черен жребец.
Владимир на лов дебне наглата пума, която разкъсва телетата му.
Владимир сред гаучосите, много от които се оказват потомци на донските казаци.
Владимир в леглото с Консуела — така се казва стопанката. Тя се оказва колкото прекрасна, толкова и умела. Впрочем интимните им срещи стават не само в леглото, но и в сеното, и под сянката на някакъв там баобаб.
Впрочем Владимир, който сам по себе си не е никакъв идалго и никакъв гаучо, а всичко на всичко комплексиран интелигент, библиотекар от петербургската Публична библиотека, неведнъж си задава въпроса: защо Консуела и нейната дъщеря с такава лекота се отърваха от предишния стопанин?
И макар че Консуела избягва преките отговори на въпроса, запушвайки устата му с целувка или с нещо друго, веднъж Владимир успява да я упои с помощта на индианската отвара псилоцибин. И се разбира, че всъщност убитият не е бил никакъв стопанин. Той е бил само гост, ентомолог от Европа, който случайно спрял в дома им на път за Асунсион.
Предишният стопанин, истинският баща на семейството и голям любител на ентомологията, устроил
