бъдещето на света.
Витания е била малко селце в долината между Йерихон и Йерусалим, където Христос минавал често не само заради главния път между големите селища, а и заради обичта си към семейството на Марта, Мария и Лазар. Гробницата на Лазар, подобно на много свети места, свързани с живота и чудесата на Иисус, е била разрушавана, забравяна и омаловажавана, но по Божия воля след време към нея са се отправяли милиони поклонници. В началото тя е била обикновена еврейска семейна гробница и не се е намирала така дълбоко в земята, както я намираме в наши дни — 27 каменни стъпала под нивото на съвременното селище. Дали това е автентичното място на възкресението на Лазар, питахме се, докато се спускахме.
На малка площадка за 4–5 човека, преди да се влезе в самия гроб, се разнесе неприятна миризма. Допуснахме, че оттук минава нечист канал на селището, но се досетихме, че тук не би могло да има канал. Докато търсихме причината, миризмата спря като по сигнал. Аха, нали тялото на мъртвия Лазар било вече зловонно — Бог ни напомняше не за днешен канал, а за Лазар…
В тази гробница човек най-често започва да мисли, че всички негови покойници са отдавна живи и някога той ще стане жив като тях… Затова докато се връщахме обратно по каменните стъпала, хората с камери снимаха, снимаха… Мария, духовната ми сестра от Бургас, на изхода каза: „Каквито снимки да покажем вкъщи, каквото да напишем или да разказваме, чувството на преживяното тук е неотразимо!“
Чувството за съпричастност със смъртта и безсмъртието наистина са по-силни от общото молитвено чувство в близките два храма — православен и католически. Дори в XVI век мюсюлманите са построили недалеко от гробницата джамия, в която са пренесли част от гроба на Лазар — приятеля на Христос. А името на съвременното арабско селище Азарие произлиза от византийското и латинско наименование Лазарион — името на възкресения от Христос Лазар.
Същия ден посетихме и гробницата на света Тавита, възкресена от апостол Петър за чест и прослава на Всемогъщия.
Тук, в далечните покрайнини на старинна Яфа, ни посрещнаха градините на прекрасно подреден руски манастир — духовен оазис сред палатките на бездомници.
Недалече от Яфа е Лида Палестинска, превърнала се още през византийската епоха в център за поклонение на християни. Съгласно древното предание Лида е родно място на великомъченик Георги, офицер по времето на гоненията на император Диоклециан. Мъченията на св. Георги са станали в гр. Никомидия; а преданието твърди, че неговите съграждани са пренесли мощите му на родното място в Лида. От пети век тук има поклоннически живот. След нападението на арабите църквата и гробът са били разрушени. През 1873 г. православната патриаршия е купила от мюсюлманите част от двора на джамията, в която се намирала гробницата и така е бил построен храмът на св. Георги в Лида Палестинска. Ние пристигнахме на 15 ноември към 14 часа непосредствено преди отпътуването към летището край Тел Авив… Посрещна ни екзотична картина на приготовление за голям празник.
Неизвестно защо тук хората празнуват св. Георги не на 6 май, както в България, а на 16 ноември. В притвора на храма имаше кошници с цветя за украсяване на олтара и иконостаса.
На следващия ден трябваше да бъдат изнесени мощите за поклонение и както каза еврейският свещеник, към храма ще дойдат около 600 хиляди поклонници от целия православен свят. Решихме, че завишава значително цифрата и попитахме дали няма да дойдат само 600 или 6000 поклонници, а той държеше, че ще бъдат около 600 хиляди.
В гробницата белият мраморен барелеф на св. Георги с копие беше облян в маслиново масло. Най- ревнивите поклонници от нашата група почти изгребаха и изтопиха с памук свещения елей, за да отнесат на близки в България. Това отчасти задоволи желанието ни да се поклоним пред мощите на светеца, които така и не поднесоха за поклонение, защото не е точно денят на празника. При излизане от гробницата спряхме. Към стената се виждаха вериги, където в миналото са връзвали бесновати за изцеление. Свещеникът ни благославяше, като поставяше металния нашийник от веригата върху главите ни и изговаряше на еврейски неразбираема молитва.
При излизане от храма необичайна езическа картина се отвори пред очите ни — на площада пред църквата принасяха в жертва агнета и ярета, докарани в ремаркета специално за празника на свети Георги. Обясниха, че тези приношения продължават до среднощ, след което всяко семейство си приготвя храната за 16 ноември. Имаше много мюсюлмани, почитащи св. Георги и търсещи неговата защита. Сергиите на амбулантни търговци с всякакви играчки, пищялки, сувенири напомняха наш панаир, където душата и тялото се разтоварват от делниците.
Според картата за поклонници в Израел на територията на страната има около 700 места, свързани със старозаветни и новозаветни библейски събития. Дори със съвременните транспортни възможности за посещението им, за молитвено вглъбяване и присъствие по време на литургия е необходим месец. Ние имахме осем дни за докосване до светостта и това ни беше достатъчно. „Компютърът“ на човешкия мозък не може да осмисли и запамети толкова информация — пък навярно повече не е необходимо. От стъпките по Израел всеки човек събира онова, което ще му послужи в бъдеще като мисия, отношение, религиозно чувство и съпричастност с вярващи хора.
При Огненото място Мухрака на планината Кармел се раздава малка брошура, описваща легендарни събития, свързани с религиозни култове и жертвеници на племена, населявали долината хиляди години преди Рождество Христово. В нея се чете: „Проблемът е в това, че по онова време всеки народ имал свой Бог, всеки се опитвал да докаже, че неговият е единствен, а другите не съществуват…“ Така мислили хората, това изповядвали и били доволни, че цялата истина на небето и земята е тяхна.
Положението днес НЕ е много по-различно: хора от различни народи и етноси, принадлежащи към различни религии и учения, продължават да вярват, че техният път към Бога е единствено правилен, праведен, незаблудим; само той води от земното към небесното царство. Тази вяра сама по себе си не вреди никому. Докато някой от нейните учители или проповедници не се задълбочи толкова, че да отхвърли всички други религии, като ги обяви за лъжливи и опасни, та така на всяка цена да докаже онази, към която принадлежи. Подобни пристрастия се наричат фанатизъм — чувство, присъщо на малокултурни хора с користна цел. Тези емоции вадят на показ не само личното тщеславие, но често могат да подведат групи хора.
За да се укрепи любовта между вярващите независимо от тяхната националност, раса, религия, са провеждани много събори и срещи на вярващи. Но все заради църковни пристрастия, догматични спорове, канони, интереси сред водачите не е постигнато много. Отхвърлянето на чужди достойнства с цел да бъде доказано своето верско превъзходство е похот на гордостта или лицемерието — независимо кой си служи с такива методи: православен, католик, протестант, друговерец…
В нашата българска група имаше богослов с презрително отношение към неправославни. Той дори препоръчваше да не влизаме в някои храмове, защото са католически. Този много учил християнин се опита да омаловажи дори факта, че в католическия храм в Гетсимания молитвата „Отче наш“, преведена на всички езици, е написана и на български. Тук вместо благодарност от сърцето му излезе присъда: „Ние нямаме нужда да ни уважават еретици!“ А за Бахайския център с великолепни градини, сред които е изграден Световният дом на справедливостта в Хайфа (на 30 км от Назарет), същият богослов каза, че бахайската вяра е дяволска работа… Напомнихме му, че с каквато мярка ние отмерваме отношението си към другите, с такава ще ни го върне нашият небесен Баща…
И слава Богу, че Гробът Господен все още не е разделен на църковни части, та в него всички вярващи в Господа можем да влезем така, както душите ни ще тръгнат към небесното царство — съдени само от Великия Съдия заради нашите дела по сърце — не според нечия човешка присъда или според църковната ни принадлежност.
Докато холандската група вървеше по улицата „Пътят на страданията“ към Голгота и на глас четяха Евангелие, отразяващо страстите Христови, нашият теолог напомни: „Тези еретици са отлъчени от Църквата, не отивайте с тях!“ Пък хората, вглъбени във вярата си, изобщо не подозираха, че са отлъчени от някого и продължаваха да вървят към мястото на разпънатия Иисус…
