— На ваше преосвещенство трябва да предадем армаган! — викна към прага, опита да размести с гърди народа, ала стената от гърбове не се отвори, докато архиереят не подаде ръка към непознатите — сиреч тълпата да стори път!
— Благодаря, ваше високо преподобие! — Наставницата първа стигна до прага, наведе глава, като да чакаше благослов; след нея наведе глава и Мадлена; щом духовникът направи кръст с ръка, даде им знак да влязат в конака, пък той остана вън.
Тихо, хладно беше в голямата одая с иконостаса и позлатен светилник пред него. О трите отвъдни стени бяха закрепени църковни столове, над столовете започваха стенописи, осветляващи човеколюбието на Христос. Гостенките отидоха първо до кутията за дарения, пуснаха в процепа й по два гроша, сложиха пред иконостаса бяла везана кърпа, а когато обърнаха очи към стените да гледат рисунките, от малка врата до иконостаса излезе свещеник на възраст и поздрави на български.
— Добър ден, преподобни отче, и добра среща! Ти трябва да си Онуфри — старицата се зарадва, сякаш Исус оживя на стената.
— Аз съм Онуфри — той също се просветли. — Защо толкова дни след Възнесение идвате?
Йеромонахът, дълги години живял в Ерусалим, знаеше, че българите гледат да дойдат при него на часа от пристигането си, та да им помогне в издирване на подслон.
— Две недели исках да те намеря, ала старостта ме събаряше, безсъние не даваше покой на душата ми. Дълъг, мъчителен за годините ми беше пътят от Плевен до тук…
— Благочестивата християнка от Плевен ли е? — йеромонахът попита свойски, лицето му, скрито зад гъста, черна брада се разшири от усмивка: — И друг път са идвали християни от Плевен.
— От Плевен съм… А девицата, която има милостта да се грижи за мен, е от Сливен. Мадленке, дай армагана на благочестивия отец!
Момичето измъкна от вързопа и подаде на духовника поднос за сладко и хвалебствена книга с писмо. Йереят обърна към светлината листа да прочете името на изпращача:
— От дядо хаджи Минко Ганьов е, дето беше лани тук. Благ, много благ християнин! — каза туй, което помнеше за плевналията. Дядо Минко наистина светеше с добрината си, щом сред стотиците тук прииждащи Онуфри не го беше забравил.
— Той също говори добри думи за теб. — Наставницата се олюля от световъртеж, хвана с две ръце тояжката си, потърси рамото на момичето.
— Седнете сега да починете, да поприказваме — българинът се сети да ги покани, мушна писмото в джоба си, посочи към двата стола, близко до конашката вратница. Ненадейно през ума му мина, че жените навярно бързат. — И с кой керван ще стигнете Йафа?
Преди тримата да седнат на църковните столове и да чуе отговор на питането си, вратата се отвори и влезе владиката.
— Вдигам ръка и молитствувам, вас, чада божи, достигнали тази честна земя! — гласът му кънтеше, несъразмерен със стените и покрива на конака, та човек, преди да разбере душата, усещаше, че гласът на архиерея е даден от бога за назидание. Говореше църковнославянски и руски, но от много години живеене с йеромонах Онуфри, видеше се, разбираше българска реч.
— Честна земя ли казахте, ваше високопреосвещенство? — Наставницата изправи глава след думите му и се отпусна в стола. Изглеждаше съсипана, преуморена; под тъмната забрадка лицето й бледнееше. Владиката помисли, че от възрастта старицата не го е чула добре, затова повтори по-силно „честна земя“.
— Не смея да Ви пререкавам, Ваше преосвещенство, ала тъкмо тук искам да кажа: Много години живях, много друмища извървях по земята, но и до днес не зная кое наричаме честен живот или човешка правда…
Йеромонах Онуфри сви вежди, притвори очи, сякаш чу богохулство, затова побърза да я прекъсне:
— Ние, християните, дето четем богоучение и изпълняваме Христовата вяра, знаем кое е правда, кое — не е.
— Кое е правда? — старицата вече не искаше да се примирява, затова посочи вратата: — На прага чакат гладни, бездомни, размирни, окаяни… Без да сме сторили грях и да носим вина за нищетата им, те бяха готови да ни стоварят в прахта! — обратно на телесната немощ гласът на Наставницата излизаше силен, укоряващ, строг. Личеше й, че е вървяла по тежки друмища, търсила е християнската правда, но в една дреха не бе успяла да облече две непримирими души.
— В чувства, помисли, дела в нас всеки миг зрее плодът на раздора. — Онуфри вече не смееше да укорява, искаше да умири християнката: — Но нали нашият Учител е казал: „Блажени са изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно“. Защо в душата на благочестивата госпожа е надигнат смут, забравила е човешкото примирение?
— Към тази земя тръгнах с надежда да намеря покой с поднебесните сили… — Наставницата искаше да продължи на глас, ала сведе глава в мълчание. Малки, безсилни й се струваха думите за ударите на кръвта й.
Архиепископ Никифор се окашля. Все още прав, мощен, богоозарен, той най-добре знаеше, че между хората не може да има вечно примирие щом боговете, на които служат, имат различна правда.
— Вярно е, че както тъмата и светлината се зачеват в една утроба, така истината и лъжата, мирът и раздорът живеят под един небесен свод — опита се да продължи неизречените слова на старицата, та да я подкрепи. — Но след всяко незнание кое е добро, кое — зло, не остава ли една богозаветна правда: по- добре е с шепи да пренесеш вода за жадния, а да не затуляш пред очите му кладенеца; по-добре е да превържеш раната на посечен човек, вместо да стоварваш отново нож върху тялото му; по-добре е да утешиш злочестия, да сееш живот и надежди — вместо смърт, неверие, злост.
— Отче, скланям глава пред тази истина! В помисли и дела цял живот копнеех да й служа. — Наставницата се вдигна от стола, пристъпи към архиепископа, поиска да целуне ръката му и се прекръсти: — За себе си намерих душевен покой — доколкото имах сили, давах буквите на безбуквени люде, отварях очите на слепи за знания християни, и малките дарове на човеколюбието бяха за мен превелика отплата. Но виждах как гладните, вече наситили своя глад, искат още и още, без да мислят за другите гладни — както имотният, събрал голямо имане, умножава богатството си от труда на нямащите… Кой може да бъде достоен съдник на човешкия род, щом и на честната Христова земя живее неправдата? — старицата наведе глава за покаяние. Очакваше мощният глас на владиката да се стовари върху й, ала вместо анатема за неверието, усети дланите му върху плещите си.
— Благочестивата госпожа навярно има нужда от покой, от дълги молитви… С какво мога да й помогна? — поиска да изправи раменете й.
— Ако Ваше високопреосвещенство издействува да остана в свещения на монахините манастир, бих служила Богу и бих раздавала на страдащите утеха…
— Пресвята е жаждата за благотворителност — каза напевно, като в благослов. — Ще говоря с тукашните сподвижници за килия в някой гръцки девически метох1.
— Нашата църква се отлъчи от гръцката и със сестрите навярно няма да се сродим. Ако може, попитайте другаде — Наставницата стана отведнъж, сякаш вдигната с ръката на надеждата.
— Госпожата иска да остане сама в манастир?
— Не сама. С това момиче… Бог да ми прости, че го отлъчих от родна земя и близки, но Мадлена иска да служи на бедните в тази земя… Не знам…
Момичето поклати глава за съгласие с думите на старицата, безмълвно обърна лице към иконостаса — голямата свещ на позлатения свещник гореше равно, несмутима от дишането им.
Алеята за разходка на монахините в двора на руския девически манастир в Ерусалим свършваше под свода на огромни кипариси. Там, досами църковните зидове, върху забравени от времето надгробни камъни с изсечен християнски кръст, през 1983 година разчетох различни имена на жени, пристигнали в тази свята за тях обител и останали завинаги тук.
Върху един каменен надпис едва се четеше:
