— Не съм бил протосингел по това време, нищо не знам какво са вършили след убийството на негово преосвещенство, вечнопаметния Агапий — събра невинно ръцете си пред гърдите.
— Как предоподобният ни отец тъкмо сега се сети да търси листчето? — Гергана също долови хитрината му.
— Ами… като гледах църковните приходи в книгата, забелязах, че наставницата не е платила двеста гроша за прехвърляне на имота, така потърсих листа на завещателя. Няма го!
— Дядо Гънчо ми довери в говоримо слово, че оставя къщата и детето на Анастасия — Пенчо излъга за говоримото слово, като прозря безсилието да се докаже правдата. — Къде ще живее наставницата от утре?
— Ти си чул! И аз много изповеди съм чул от човеци, но щом те не са писани, как да кажа на другите хора, че са истина?… Заветите на Мойсей са живи до днес, защото са писани! — Доротей знаеше, че силата е в ръцете му. А когато в едни ръце има сила, в тях по неволя върви и правдата!
Хекимина бръкна в пояса си, извади кесия с грошове и я подаде на Доротей.
— Вземи тези хиляда гроша и напиши лист, че къщата е на Анастасия! Бива ли?
Очите на протосингела се уголемиха, но не посегна да вземе кесията.
— Хиляда гроша са много. Ние двеста гроша вземаме за завещание на имот, така върви по книгите — ръцете му се люлееха от желание да грабне кесията.
Хекимина най-добре знаеше как да го спечели.
— Купувам къщата за наставницата от теб — мушна парите в ръцете му, извади друга кесия, преброи петдесет гроша, та добави и тях. — Тези грошове имай за църковни разходи по венчавката.
— Ти… май си по-богат от владиката? — такава, щедрост харесваше Доротей, но вместо Михал, Анастасия отвърна.
— Не е по-богат от епископ Партений, ама не свива грошовете в кесия. Дава ги като церове — за своя душа!
Йеромонахът разбра камъните кого замерят, та поиска да ги върне с по-голяма сила.
— Митрополит Неофит като разбра, че наставницата се задомява, прати ме да известя, че не е по волята му невеста да наставлява момите в църковната килия! — удари право в душата й. — Каквото било — било до тук! След сватбения грях — не може! — отсече с ръка и глас. След удара се взриви тишина. Доротей вмъкна кесията в расото си, направи крачки към вратата, почака да чуе какво ще рече даскалицата, а тя гледаше пода и никой вместо нея не вдигна гърди да проговори. Духовникът сложи ръце на кръста, отвърна рамене назад, върна се по-близо до нея, надигна се на пръсти, че да изглежда голям. — Решавай! Или наставница на моми в килията, или жена на Хекимина! — изрече със заповедност.
Анастасия не вдигна глава, не отвори уста да отвърне; и дъхът й сякаш замря.
— Бива ли християни в духовни одежди да спират народно добро? — гласът и тялото на Хекимина се люлееха, не знаеше накъде да тръгне, какво да стори, че то да не е грях… Не поиска да извади още пари на Доротей, щото в този живот беше разбрал: милост и гняв не се купуват с грошове. — Ще си ида в Заара още утре! Още сега… — упъти се към вратата, но Пенчо го стигна, хвана го за раменете и го обърна.
— Ти ще останеш в Плевен и ще живееш с наставницата! — извика със сила, която искаше да запрати срещу йеромонаха. — Още сега ще говоря с баща ми да обърнем дюкяна на школо… До наесен ще събираме волни пожертвования и ще захванем ново женско школо. Градът ще расте от година в година, ще идват момичета и от селата — докога ще се мъчат в тази килия?…
Анастасия огледа училищната одая с полукрузките и сандъчетата, пое въздух, поколеба се дали да каже това, което си бе наумила.
— Време е да преместим школото в храм с човеколюбиви стопани… Отче, духовници са живели открай време в Плевен, но Хекимина ни е пръв и по-нужен от всички; няма да го прогоните! — душата й беше изпитала всички мъки на първа жена просветителка. Хекимина трябваше да преживее всички хули и упреци, че е лечител…
Даскалицата стигна до вратата, но се обърна.
— Върни петдесет гроша на Хекимина! Ще ни венчае поп Димитър!
Неделя след сватбата на наставницата с Хекимина, минала скромно, без гълчава и тържество — момите се хванаха да преместят мирското школо в първия мирен дом, дарен от Влад Петков и сина му Пенчо! Преместени бяха и полукрузките, и пясъчните сандъчета се вместиха там, и протритите таблици на Неофит Рилски, и похвални книги за нравоучение, и наставницата, и момите, жадни за кирилски букви…
Голямата одая на новооткупената стара къща на дядо Гънчо Хекимина напълни със стъкла лековита отвара, прахове, хапове, потреби всякакви за изцеление или помощ на страдащи хора. Събираше много народ по мегданите да ги учи, че облекчение на всякоя немощ идва от билките, слънцето, обичта — а не от баенето на стари баби и попски молитви.
— Когато минавате край зидовете на къщите, или край купища смет, или по други нечисти места, гледайте дали там не е поникнало растение с отворени листа, черни зърна, прилични на синаповите! Това растение, дето никне по мръсни места и латините са нарекли „свиня“ — има упойваща сила за облекчение на преуморени ръце, нозе, болки в гърдите, корема… на жени, страдащи от ненаситна любов и любовни въображения… — Хекимина говореше тъй, както пише в книгите му, а жените затуляха ушите си, побутваха се. — Това растение можете да намерите и край храма на Минерва в Гърция, но по-първо трябва да го познаете край купчини смет или зидовете на къщите… Утре вкупом ще идем да берем бял равнец, ще търсим червената дигитале — говореше винаги бавно, повтаряше много. Учеше ги да пазят преподобието на живота.
— Разкажи ни за храма на Минерва в Гърция! — момата на Пенчо сядаше най-близо до Хекимина, поглъщаше всякое негово слово, искаше да го слуша дълго, да върви по следите му, както вървеше по дирите на Анастасия. Че един ден, ако спре наставницата й, тя да я продължи…
Полека-лека народът започна да вдига глава…
Но все още много полека и много леко — като страх, че след познанието идва зло — както мракът идва след светлината. Или тъкмо наопаки — както светлината идва подир тъмата, Денят след Нощта… докато изгрява слънцето.
ПОСЛЕСЛОВ
В „История на града Плевен“ (стр. 236) Юрдан Трифонов, като се позовава на исторически източници и биографични данни за Анастасия Димитрова, пише: „Девическото образование по време на епископ Паисия19 стоело зле. След като доведените от Доротея монахини Теодосия Петрова и Макрина Няголова се прибрали в Сопотския манастир, общо-девическото училище не съществувало. Двете учителки — първата плевенска и изобщо българска учителка Анастасия Димитрова и нейната ученичка Мита Банкова (по мъж Гегова) преподавали частно в къщите си по на десетина момичета — повечето съседки, и то не толкова за парично възнаграждение, колкото за добрина на душата си… По всичко изглежда, че погълнати от борба с владиците и от грижи за трите мъжки училища, училищните настоятели не помисляли за девиците. Положението се променило, както ще се каже по-долу, едва в 1868 г., когато килията при църквата «Св. Николай» се освободила от учениците на класното училище и когато била повикана от Свищов учителката Теодора…“
След години в Плевен наистина идват наставници, чиито нови знания стоят по-високо от знанията на учителката в първородното женско школо. Но да отвориш училище за момичета във времето на безкнижовна тъма, забрана на женското просвещение; да се бориш за осъзнаването на необходимостта от ограмотяване — стои по-високо от самото впаметяване на буквите и числата.
И до днес в света има народи, чието икономическо и културно развитие е на степента на средновековната изостаналост. И досега на момичетата от някои националности е забранено да учат! В края на XX век за нас това е невероятно, но е истина. И там са потребни други Първи жени, които трябва да се откъснат от общата изостаналост, да пренебрегнат личния си живот в името на едно национално начало.
Анастасия Димитрова доживява до преклонна старост. Няма запазени сведения, че от първия й, единствен брак с Михал Хекимина тя има наследници. Заедно с алхимичната си лаборатория лечителят носи
