църковни епитропи вече чакаха да се отвори вратичката на файтона. Методий, с дълга бяла брада и златен кръст върху гърдите, слезе пръв и се опря на владишкия жезъл, после подаде ръка към някои по-стари жени от града, коленичили да целунат расото му. Подир епископа от файтона излезе младият, на снага силен и едър, а по лице лъчист и благороден, архидякон Агапий. Зад голямата тук-там прошарена вече брада трудно можеше да се отгатнат годините на духовника, но по гладкото чело и страните видимо беше, че едва е прехвърлил трийсет. Щом стъпи върху земята, архидяконът се обърна и подаде ръка да помогне на майка си — благочестивата мъдра Евгения, която мъже и жени из епархията вече наричаха „Кира даскала“ — богоозарената. В този час, изправена до сина си, тя така много приличаше ма ктиторница от църковен стенопис, че хората поискаха да й се поклонят. Мнозина от скупчените назад сиромаси захванаха да се жалят от засухата и глада на миналата безплодна година, но епископът не ги чу. По-право чу ги, ама с какво можеше да им помогне? Щом няма за тях — няма и за него…
— Види се бог ни наказва, дето си нямаме църква, та всички да му се молим — опипваше с треперещи пръсти връхчето на шаячната си дреха дядо Гънчо, смущаваше се като говори с владиката.
— Ще съградим божи храм — епископът го прекъсна, недоизрекъл се още. — Вие но-първо къщите си стегнете и гледайте да са плодни нивите.
Методий понечи да тръгне, но гласчето тънко и напористо на дядо Гънчо го стигна:
— Ааа! Бива ли християни без църква, отче? Нито може молитва да прочетем, нито да се поучим… Виж отец Теофан как просветлява момците в метоха! Ако си имахме хубава църква с килии, там щяха да се учат децата на четмо и писмо.
Епископът не даде ухо за думите на дядо Гънчо, защото гледаше увисналия покрив на църквата „Св. Николай“ и гредите, готови да паднат. Духовникът не посмя да влезе дори за кратка вечерня, а се запъти към къщата на хаджи Йоца Хицовица, която даваше стаите си за нощувка на високи църковни хора, че в Плевен още нямаше владишки конак. Само архиерейската майка Евгения спря до изпосталялото тяло на стареца и попита къде може да види отец Теофан, който учи момчетата.
— Ей го отсреща вдигна ръка към сенчестата страна на църквата дядо Гънчо, където сред гъсти чемшири се кипреха одаите на карлуковския метох.
Евгения каза нещо на сина си и свърна сама край църковния зид, отмина да види килийното училище на стария йеромонах. До стобора съзря само дете да подскача из камънаците и да си играе унесено. Не личеше да търси път към дома и да плаче, а щом видя мъдрото лице на майка Евгения, момичето се вгледа в нея сякаш я помнеше отпреди.
— Как ти е името? — спря до него Евгения, защото непознатото дете я прикова с ранната разсъдителност на очите си.
— Сия ме викат, а теб? — момичето на Ковача малко беше чувало да го наричат Анастасия или някак по-галено.
— Евгения — усмихна се на волността му жената. — Ако искаш, ела е мен да видим отец Теофан и юнаците, които той учи.
Анастасия подаде доверчиво ръка, без да откъсва очи от лицето на непознатата, без да я пита откъде и защо иде. Двете влязоха в голямата одая на карлуковския метох.
Насядали със свити крака върху голия под, момчетата сричаха слогове над восъчните дъсчици. Даскалът беше написал най-отгоре кръст, а под него славянските букви. Пинакидата10 беше голяма педя на педя и половина и с превързаната към края й пръчица децата посочваха буквите. Кръстът означаваше да помага Бог в трудното свето дело, а делото беше наистина свето, понеже малко момчета можеха да добият грамотност. Децата на най-богати родители и чорбаджии отиваха да се учат в българо-гръцки училища, каквито малко се срещаха в градовете, а в Плевен нямаше. В килиите на метоха пък влизаха синовете на по-заможни хора, че след време да станат добри търговци. На онези, най-сиромашките хора, дето нямаха да платят на монаха кринче жито или чувалче брашно, децата им оставаха в пълно невежество!
Момчетата в карлуковския метох бяха различни по възраст. Сутрин идваха облечени в писани дрехи, а в торбичките си носеха ядене за пладне. Майките им туряха хляб, орехи, лук, по няколко маслинки, а в благ ден бито сирене или сланина. Пред ниския праг на одаята отец Теофан бе направил дълга черта — когато сянката на слънцето стигнеше чертата, децата познаваха, че е дошло време за обед. А за да стигне сянката по-бързо до прага, мамеха я с трошици хляб. Зиме всяко момче носеше по една цепеница за огъня, лете следобед поспиваха, проснати върху голия под. За да кротуват всички, та и даскалът да поспи спокойно, отец Теофан туряше до ухото на всяко момче малко камъче. Търкулеше ли се камъче на земята, наставникът пердашеше с жилавата си пръчка.
— Учени хора ще ставате вие, чапкъни с чапкъни… Безпросветните ще взимат от вас акъл!… Ако вие не знаете какво е послушание и мъдра човечност, другите как ще имат вяра във вас? — хокаше ги йеромонахът и с това жалеше всички безкнижовни хора.
Анастасия надзърна в дъсчицата на Неделчо Кунин и като не проумя изписаните там букви, спря до архиерейската майка.
— Бог за момците ли само е отредил книжовност? — попита плахо, защото в одаята нямаше нито едно момиче.
Евгения погали с ръка косите на малката, а погледът и беше отправен някъде далече, напред.
— Дете мое, жената е създадена с такива умни сили, както и мъжът. Мъжът е силен, а жената е благочестива и хубава… — после се обърна към йеромонаха с поклон и рече: — Благо дело е твоето, отче! Дано получиш отплата.
Излязоха двете.
И наистина — всички момичета бяха забранени за просвещение! Строгият дамаскинар беше минал из цялата Империя с проповедта си. „Жената да бъде безмълвна и покорна, на жените забранявам да се учат, също и да владеят своя мъж… Адам е създаден по-рано, после Ева!“. Девойките — и големи, и малки, и бедни, и знатни — ходеха да пасат овце; учеха се да тъкат тънки дарове, да предат равно и бързо. Те носеха със стомни от мегданите вода, хранеха добитъка в къщи, изпълняваха молитви, пост, покорство и песнопения. Защо им трябваше да губят времето си за ограмотяване, щом след първия ден от сватбата си започваха от тъмно до тъмно да шетат на нови стопани, отиваха да копаят на нивата, после повиваха деца… Тъй всякоя помисъл за тяхното умъдрение беше срамота! Имаше любородни бащи и майки, които изпращаха момичетата си в къща на грамотен човек, та там девойката да научи „Аз, Буки, Веди“… но — боже пази! — тези родители криеха от очите на хората този грях.
На другата сутрин след пристигането на църковните гости от Враца Анастасия, прибягна до големия двор, в който се белееше двукатата къща на хаджи Йоца Хицовица. Хаджийката — щедра, силна, с голямо даровно сърце, приемаше архиереите, гощаваше ги и ги поеше, че да откъсне от тях някоя благина за Плевен. На младини тя имаше дъщеря Елица, но откакто момичето й заболя неизлечимо в гърдите, мъжът й, свитият и неоправен Христо Ангелиноолу, не знаеше какво да направи, че да изцери рожбата си. Една нощ в съня му дошло видение с образа на Елица. Рекло му: „Ако съградиш чешма, която да се лее къде мегдана, та хората без кладенци да си пълнят стомни вода — ще оздравея!“. Същата заран Христо се хвана да копае, та като намери извора — да вдигне чешма. Много народ се събра да помага, но… когато чешмата беше готова, с два чучура — към двора и към мегдана — шестнайсетгодишно едва, момичето се помина. От мъка след няколко месеца и Христо се затри под пръстта. Ивана Христовица с кораво сърце, по-силна по душа и воля от мъжа си, не се затвори сама и не прати хули по орисията. Един ден взе половината от бащините си грошове и каза, че заминава за Божи гроб в Ерусалим да търси утеха… Близо две години се мая по онези свети за християните места, а щом се върна, вече хаджийка, каза, че всичко от къщата си ще раздаде на бедни хора от Плевен.
— Че какво е това човешко имане, струпано в куп за едни, а за други, пак чада божии, да бъде глад и сиромашия? — питаше тя и викаше най-безимотните да им даде кому нивичка от мерата си, кому бакъри от одаята с огнището…
От дюкяните в Ерусалим беше донесла алено сукно и десетина златни божигробски кръстчета. Тях пазеше за някои по-първи църковни хора, че като тази заран, щом нареди голяма софра и владиката седне, тя да сложи скъпия армаган до паницата му и да си каже приказката.
— Ваше високопреосвещенство и наш духовен баща! От много време чакаме да дойдете в Плевен, че да отворим дума за градежа на нова, голяма църква…
