Гордост и предразсъдъци

измисли друго; и каза на Елизабет:

— Хайде, мис Елайза Бенит, разходете се и вие. Ще се раздвижите след това седене.

Елизабет се изненада, но прие. Любезната покана на мис Бингли улучи и същинската си цел; мистър Дарси вдигна поглед. И той като Елизабет се удиви от тази неочаквана любезност и без да иска, затвори книгата. Веднага бе поканен да се присъедини, но той отказа и обясни, че съзирал две причини за тяхната разходка; а всяка от причините можела да загуби смисъл, ако тръгнел и той.

„Какво ли иска да каже?“ Мис Бингли изгаряше от любопитство и запита Елизабет дали го е разбрала.

— Не, не — отвърна Елизабет, — едно обаче знам: желае да ни се надсмее, затова най-добре ще му отмъстим, ако не питаме.

Ала мис Бингли, понеже не искаше да дразни Дарси, продължи да настоява.

— Готов съм да обясня — отвърна той веднага. — Избрали сте да прекарате вечерта по този начин или защото сте много близки и имате да споделяте някакви тайни, или пък защото осъзнавате, че движението изтъква стройните ви фигури; ако е първото, ще ви попреча; ако е второто, по-добре ще се наслаждавам оттук, край камината.

— О! Срамота! — викна мис Бингли. — Не съм чувала по-безобразни думи. Кажете, как да го накажем?

— Стига да искате — усмихна се Елизабет. — Нищо по-лесно от това да се дразним и да се наказваме един друг. Подиграйте го, присмейте му се. Толкова сте близки, че сигурно знаете как.

— Истината е, че не зная. Колкото и да го познавам, още не съм го опознала. Как се раздразва един тъй спокоен и сдържан човек? А, не, не — няма да ни се удаде. А колкото до присмех, то пък не е възможно, защото няма към кого да го насочим. С това само ще удовлетворим нашия мистър Дарси!

— Мистър Дарси не бил обект за присмех!? — възкликна Елизабет. — Какво рядко достойнство; добре, че не познавам и други като него; иначе ще е голяма беда. Защото аз пък обичам да се присмивам.

— Мис Бингли ме надценява — каза Дарси. — И най-мъдрият и съвършен човек, в същност — най- мъдрите му и добронамерени постъпки могат да станат обект на присмех за оня, чиято единствена цел в живота е да се присмива над другите.

— Прав сте, има такива хора, но аз не съм от тях — отвърна Елизабет. — За нищо на света не се присмивам на мъдростта и добротата. Ала признавам — всяка глупост и безсмислица, всяка прищявка и непостоянство ме забавляват и не пропущам случай да им се надсмея. Но вие според мен не притежавате ни един такъв недостатък.

— Кой би могъл да се предпази от подобно нещо? Но аз цял живот полагам усилия да се отърва от онези слабости, които излагат умния човек на присмех.

— Като например суетата и гордостта.

— Да, суетата е голяма слабост. Но гордостта? Умният всякога успява да смири своята гордост.

Елизабет се извърна да скрие усмивката си.

— Е, след като изследвахте мистър Дарси, какво установихте? — запита мис Бингли.

— Вече съм убедена, че мистър Дарси не притежава ни един недостатък. А и сам той открито го признава.

— О, не — възмути се Дарси, — не съм казал такова нещо. Пълен съм с недостатъци, но те не са, надявам се, от областта на интелекта. За нрава си не гарантирам. Не е достатъчно податлив, поне в общоприетия, смисъл. Не забравям много лесно безразсъдствата и пороците на хората, нито бързо прощавам нанесената ми обида. Трудно ми е да се разнежа при всяко изкушение. Характерът си бих определил като обидчив. Освен това загубя ли веднъж доброто мнение за някого, загубвам го завинаги.

— А, това вече е голям недостатък! — възкликна Елизабет. — Непреклонната обидчивост е лошо качество. Но иначе добре сте го избрали. Трудно е да се присмиваш на това. Оставям ви на мира!

— Според мен у всекиго се крие склонност към някакво зло, таи се някакво природно несъвършенство, което и най-високото образование не би могло да заличи.

— Значи, вашата склонност е да мразите всички околни.

— А пък вашата — усмихна й се той — е умишлено да разбирате хората криво.

— Хайде да послушаме малко музика — прекъсна ги мис Бингли, отегчена от този разговор, в който не участвуваше. — Луиза, не се сърдиш, че ще разбудя мистър Хърст, нали?

Сестра й склони, вдигнаха капака на пианото, а Дарси, като поразмисли, реши, че тъй е най-добре. Започваше да осъзнава, че е опасно да се сближава толкова с Елизабет.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Сестрите се бяха разбрали и на другата сутрин Елизабет писа на майка си още същия ден да изпрати каретата, за да се приберат. Но мисис Бенит, решила, че дъщерите й трябва да останат в Недърфийлд до следващия вторник, с което престоят на Джейн се закръгляше на една седмица, не бе склонна да ги приеме. Затова — поне за Елизабет, нетърпелива да се върне у дома — отговорът прозвуча неприятно. Мисис Бенит не можела да изпрати каретата преди вторник; в после пие бе добавила, че ако мистър Бингли и сестрите му ги поканят да постоят, тя нямала нищо против. Но Елизабет бе решила да не остава, а и не вярваше домакините да ги задържат; от друга страна, понеже се опасяваше да не сметнат, че се застояват ненужно, накара Джейн да поиска каретата на мистър Бингли — решиха да му съобщят за намерението си и да си тръгнат от Недърфийлд още същата сутрин.

Вестта предизвика бурен изблик на загриженост; увещаваха ги да постоят поне до другия ден, за да можела Джейн да укрепне; накрая те склониха да останат до другата утрин. Но след туй мис Бингли съжали за настойчивостта си, защото ревността и силната неприязън към едната сестра надделяха над приятелските й чувства към другата.

Господарят на дома беше искрено натъжен — да тръгват толкова скоро! Опита се да убеди Джейн, че било опасно за нея — още не била оздравяла; но знаеше ли, че е права, Джейн биваше непоколебима.

Мистър Дарси се зарадва на известието — Елизабет бе останала в Недърфийлд прекалено дълго. Тя го привличаше повече, отколкото би желал, освен туй мис Бингли се държеше с нея студено, а с него — много язвително. И той взе разумното решение вече с нищо да не показва, че я харесва, да не й дава никакъв знак, с който да затвърди у нея увереността, че му е мила; ако вече бе заподозряла увлечението му, от поведението му през този последен ден щеше да зависи дали ще подхрани, или ще разруши това нейно подозрение. Верен на намеренията си, през целия съботен ден размени с нея едва десетина думи и макар около половин час да останаха насаме, не вдигна глава от книгата, не я погледна.

В неделята след утринната литургия настъпи тъй дълго чаканата почти от всички раздяла. Мис Бингли изведнъж стана мила с Елизабет, а обичта й към Джейн надмина всякакви граници; на прощаване, след като увери Джейн, че ще се радва да се срещат, все едно дали в Лонгборн или в Недърфийлд, и като я прегърна нежно, стигна дотам да подаде ръка и на Елизабет. Елизабет се сбогува с всички в най-весело настроение.

Майка им ги посрещна хладно. Изненадана от завръщането им, тя заяви, че с това навярно са създали на домакините ненужни притеснения, и реши, че Джейн сигурно пак се е простудила. Баща им обаче, без да го изразява външно, истински им се зарадва; почувствувал беше отсъствието им. Вечерните разговори, в които участвуваха всички, бяха скучни и глупави без Джейн и Елизабет.

Мери както винаги живееше задълбочена в изучаването на музиката и на човешката природа; изсвири им някои нови музикални вариации и ги насили да изслушат новите й житейски наблюдения, все тъй банални и досадни като предишните. Катрин и Лидия им съобщиха съвсем различни новини. Много се беше случило и много беше изречено в полка от миналия вторник насам; неколцина от офицерите вечеряли в дома на чичо им, един редник бил бичуван и вече се знаело, че полковник Форстър ще се жени.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА