Джанел Тейлър

Нежни екстази

ГЛАВА ПЪРВА

Блек Хилз, Южна Дакота, 1782 година.

Порив на ледения вятър развя стегнатите плитки и дрехата от еленова кожа на индианската принцеса, когато тя отмахна платнището от входа на вигвама, за да поеме глътка свеж въздух. Леко вирнатият й нос и матовобели страни моментално измръзнаха от яростния бриз, който се спускаше от близката планина като граблива птица, връхлитаща безпомощната си жертва. Въпреки че бе живяла години в климата на Равнината, всяка зима принцесата губеше мургавия тен на кожата си и упорито възвръщаше естествения си цвят на слонова кост, сякаш за да напомни едва доловимо на Отдала и на другите племена, че е наполовина бяла.

Въпреки това тя беше приета и уважавана като полуиндианската дъщеря на могъщия Мапия сала — вождът на племето Черна стъпка, и като жена на легендарния воин на сиуксите и бъдещ вожд на Отдала — Сивия орел. Принцеса Шали отдавна се беше отказала от желанието си копринената й кожа да запазва през цялата година златисто-карамеления си цвят, тъй като зелените й очи веднага издаваха белия й произход на всеки, който я погледнеше. Беше признателна, че след петте години, прекарани в лагера на съпруга й, много племена я смятаха за индианка. Да можеше само и съперничещите им и враждебни народи също да не обръщат внимание на бялата й кръв! Не беше ли доказала, че по сърце и душа е индианка? Може би един ден всички племена ще гледат на нея като на достойна спътница на страшния и непобедим мъж, чийто живот и любов споделяше.

В края на краищата, последните пет години бяха живели в мир. Принцесата отдавна бе престанала да мисли за себе си като за Алиша Уилямс, английското момиче, което се появи във владенията на храбрия воин Сивия орел и подложи на изпитание всичко, което той знаеше и чувстваше, за да спечели накрая сърцето му. Дните на отхвърляне и болка бяха останали много зими назад; обич и съгласие царуваха днес в техния вигвам. Страстната и силна любов победи всички различия помежду им. До края на дните си тя щеше да живее и да обича като принцеса Шали.

Зелените очи на Шали огледаха оловното небе, надвиснало застрашително над зимния лагер в полите на Паха сапа. Свещените Черни хълмове предлагаха на племето закрила от суровите зими на Дакота и достатъчно трева, за да изхрани то животните си през дългия период на чакане, докато откритите полета отново се покрият със сочна трева за бизоните. Щом Майката Природа обновеше лицето си през наближаващата пролет, народът на Шали щеше се върне в летния лагер близо до прерията, където стадата бизони ще пасат и щедро ще ги даряват с основния източник за тяхното съществуване.

Още една снежна буря заплашваше да забули в бяло лицето на Макакин, преди най-накрая зимата да се предаде пред зеленото нашествие на пролетта. Погледът на Шали се премести към високите Черни хълмове на запад, които все още спяха под дебела бяла завивка. Но освен упоритата иглолистна растителност всички дървета бяха още голи и трепереха от студ, сякаш тихичко се молеха на Макакин да ги облече с топла зелена дреха. Без съмнение Водните духове бяха чули молбите им — макар и осеяна покрай брега с големи блокове лед, в средата реката течеше свободно и бързо, понесла топящ се сняг от величествените Черни хълмове. Скоро навън щеше да стане топло и приятно. Животът неизбежно щеше да се обнови.

Шали дръпна тежкото платнище на входа, за да не могат ледените вихри да проникнат във вигвама и да грабнат топлината от хората. Тя тихо коленичи до детето, което спеше върху дебелите бизонски кожи, спечелени от умелия й смел съпруг и ощавени от собствените й сръчни ръце. Гордост и задоволство изпълниха сърцето й. Беше научила толкова много, откакто дойде на запад през 1775 година. Имаше съпруг, заради чието мъжество й заблазяваха всички жени и на чиято сръчност и подвизи завиждаха всички мъже. Омекналият й поглед погали лицето на детето им. Колко щастлива можеше да бъде една жена? Колко щастие и гордост можеше да побере едно сърце, преди да се пръсне? Шали беше изпитала това. Дръзко и смело бе предизвикала всички възможности, за да спечели този забранен някога екстаз. Нямаше да разреши на никого да й го отнеме.

Без да събужда Сияйната стрела, Шали с обич погали лъскавата му коса, която беше гладка и черна като гарваново крило. Дори посред зима здравото му телце имаше наситеномеден оттенък, за който тя почти му завиждаше. Затворените му клепачи не й позволяваха да види очите му — тъмни като безлунна нощ, които често святкаха от момчешки лудории или блестяха гордо поради произхода му: дълга върволица от неустрашими вождове, чието величие той, четиригодишният малчуган, още не можеше напълно да осъзнае.

Действително орисниците се бяха показали благосклонни към Шали, Алиша Уилямс. Те умело преплетоха нишките на живота й, за да я направят достойна спътница, макар и бяла, на непобедимия воин, който открадна сърцето й още при първата им среща, въпреки че тогава бяха заклети врагове. Не след дълго нейният любим щеше да наследи баща си, Бягащия вълк, и да стане вожд на силното племе Оглала, а след много луни в прекрасното им бъдеще техният син също щеше да стане водач на сиуксите. Тези събития вълнуваха Шали и я изпълваха с благоговение. Не на всяка жена се падаше подобна чест и радост: да бъде съпруга на вожд и майка на вожд. Това я караше да се чувства царствена като английска кралица, родила бъдещия крал на страната и народа си. Понякога такива мисли даже я плашеха. Всяка луна тя щеше да се моли никой никога да не обяви сина й за негоден да стане вожд поради бялата кръв, наследена от майка му. Подобно унижение и отхвърляне със сигурност би смазало сърцето му, нейното също. Баща му, нейният горещо обичан съпруг, би умрял от такъв срам. Досега никой не беше оспорил правото на Сияйната стрела да стане бъдещ вожд. Но дали винаги ще бъде така? Да, несъмнено, тъй като Сияйната стрела ще бъде достоен за името на баща си.

Наистина, щастливо си рече тя, орисниците бяха на нейна страна. Никаква следа от кръвта на белите не опетняваше лицето на нейния син. Ако се съди по сегашния му вид, той щеше да прилича на баща си, щеше да му е истинско копие…

Мислите на Шали пропътуваха краткото разстояние до Свещеното място, където О-зу-йе Уикаста, Великият съвет на воините, се беше събрал, за да обсъди предстоящото им завръщане в откритите полета веднага щом снегът се стопи. Тя с нетърпение очакваше топлите слънчеви лъчи да погалят лицето и тялото й, докато усърдно работи край индианската им шатра. Щом затвореше очи, тя си представяше разлюляната от вятъра трева докъдето поглед стига. Копнееше да вдъхне мириса на свежест от събудилите се земя и гора, да усети аромата на дивите цветя, които растяха в изобилие, да бере уханните билки, да се разхожда безцелно край брега на реката и да се люби страстно сред прекрасната природа. Животът им сред пущинаците беше труден, но мирен и вълнуващ. Една бръчка се появи над прекрасната й вежда, когато тревожни мисли нахлуха в съзнанието й.

Не можеше да забрави обезпокоителните думи на вождовете на чейените, които им гостуваха преди три луни. След близо двегодишен мир, последвал яростната битка и необходимото разрушаване на форт Пиер, все повече и повече бели заселници и войници непрекъснато нахлуваха в индианските земи от всички посоки. Както стана и преди с нейната група заселници, разгоряха се нови вражди. Само суровата зима спря за кратко неизбежната вълна на опасност и смърт. Защо мирът е тъй невъзможен? Защо хората — индианци и бели, са толкова ненаситни и зли? Човешкият живот е твърде ценен, твърде кратък, за да преминава в кървави войни. Колко й се искаше да може да усети живота такъв, какъвто е бил по тези места преди белите да нахлуят в девствената земя на могъщия Сиукс и неговите братя.

Самата тя беше видяла и чула достатъчно, за да се убеди, че белите никога няма да спрат нашествието си, нито пък че индианците ще отстъпят земята, която е била тяхна в продължение на безброй години. Страх и болка свиваха сърцето й, докато се мъчеше да отхвърли подобни мъчителни мисли от съзнанието си. Чейените винаги са се отнасяли приятелски към сиуксите, племето Черна стъпка също. Вождовете предупредиха за растящата враждебност на форт Хенри, разположен на север от Черните хълмове, както и за продължаващия строеж на форт Мийд близо до могъщата река Мисури, съвсем недалеч от летния лагер на Оглала. Боже, молеше се тя, дано историята да не се повтори…

Шали не се боеше за своя живот, нито пък за живота на сина си. Нима можеше да изпитва страх, когато мъжът й беше признат за най-великия воин, яздил някога из Равнината или пък сражавал се с агресивните им бели врагове? Сиуксите бяха силни и смели, затова тя не се плашеше за собствената си съдба. Но по време на война смъртта е постоянен гост и нито едно напускане на лагера не е безопасно. Дълго време Шали беше живяла спокойно, а сега заплахата от белите ги връхлиташе като смъртоносна болест, способна

Вы читаете Нежни екстази
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×