За пръв път не мога пряко да следя какво мисли.
— Добре, майната му — решава най-сетне шефът. Поглежда ме. — Заведи господинчото долу и бъди с него. Освобождавам те от други задължения, треска под ноктите! — фиксира ме настойчиво със сините си очи. Прекрасно го разбирам. Всички на този кораб държим тигър за опашката — ни да го пуснеш, ни да стискаш!
— Кок, на прасе звънче! — продължава капитанът. — Дай му двойна дажба. И бира, ако не се е вкиснала. Екипаж! Сменяме курса, вятър в кесията! Ей, копеленце, изчегъртай оловото от палубата. Хайде, джентълмени, искам повече платна или няма да отървем бурята, котва по черепа.
Настава суетня, при което капитанът ни хвърля странен поглед и тръгва към каютата си. Минавайки после покрай нея, го виждам да рови в купчина навигационни карти и да мърда устни.
Аз съм добър човек. Не вадя две очи, щом може само едно. И вместо да режа гърла, предпочитам да зашия няколко хубави шамара и да благословя с патерица през гърбината. Но никого не съм бил до припадане. Виж, в много тежки случаи ще отсека на грубияните няколко пръста. На краката. (Ако мислите, че е чак толкова безобидно — клъцнете си своите и опитайте… е, не нещо толкоз сложно като танци, не. Опитайте просто да вървите). Не обичам свади. Но не се крия. Особено от абордажите. А там винаги ме вземат за лесен противник. Така е, понеже левият ми крак до коляното остана в търбуха на едно от онези изчадия, акулите. И обели ли се дума за тези гадни морски чакали — преставам да съм добродушен. Веднъж търговецът, когото връхлетяхме от мъглата, ни изненада с количеството артилерия на борда си, а после офейка и ни остави на милостта на водната стихия. Тогава ме гризна акулата. Как оживях, е отделна история. Странно, че не болеше. Когато веднъж един французин за малко да ми отнесе със сабя китката (тя сега е крива), болеше далеч повече.
Та от всичко това бих желал да проличи, че рязко се различавам от другите. Те са паплач и нямат — поне повечето — свестни мечти. А аз имам. Мечтата ми е едно хубаво спретнато ханче с двеста акра земя някъде на брега на океана. Още не съм решил точно на кой континент, понеже вече не е ясно къде не дават осемдесет гвинеи за умната ми тиква — разочарован съм от оценката, но това е: няма пророци в собствената ти родина. В ханчето ще щъка дечурлига, които ще ходят на училище, за да станат или пастори, или адвокати, или поне съпруги на такива. Вечер ще си лягам в легло, по дяволите, легло с чаршафи и пухени завивки с цвят и чистота на айсберг, до червенокоса и зеленоока жена с пищен бюст и ще я наричам „гълъбче“, а не „сладкото ми курвенце“, защото ще съм я водил пред олтара, а не само в храстите. Няма да й кресна никога — всъщност досега съм крещял само когато канаките се опитаха да ме дерат жив, нито ще я докосвам за друго, освен за ласки, в кухнята ще й помага готвачка, в двора — градинар, поне двама слуги — за какво ли не друго. Самият аз ще говоря възпитано, ще ям с нож и вилица като лорд, ще водя семейството на църковна неделна служба и няма да има повече никакви абордажи, бури, скорбут, течове, акули, ками в гърба, отрова в плюскането, което само по себе си е отрова, никакво правосъдие, хазарт със заредени пищови, пиене на съмнителни вина, ром и бира — с една дума, ще живея като човек, а не като скот, какъвто съм сега, и край на тази каторга, наречена моряшки живот!
И глупчото, паднал ни от небето, ще приближи това мечтано заливче за постоянна пристан — докато не пукна — с десетина години. Само един хубав удар — и ставам нещо друго, нещо благородно и уважавано от съседите, което пише мемоари… Да, знам да пиша. И капитанът уж може да чете и доста сръчно рисува карти, но седне ли да изтипосва букви, ръката му става несигурна като стъпките на осъден да ходи по дъска.
Замислено гледам глупчото. Странни са слугите на провидението, Господи, колкото са странни и твоите дела… и велики, разбира се. И с благоговение приемам Твоя дар, защото моята светла мечта ме чака с нетърпение, чакат ме страноприемницата и белокожата шотландка от сънищата ми. И сега съм близо до тях, както никога преди!
Привечер е. Всичко живо на борда е каталясало. Чернилката на урагана доскоро беше ивица на хоризонта, обаче сме му избягали.
Седя при капитана и му докладвам за резултатите от приятелския разпит на нашия необикновен пленник.
Шефът от известно време се е усетил и ме слуша със затворена уста. Вече се е свестил от шока и умът му търси положителното в създалата се ситуация. А аз говоря:
— Представяш ли си, капитане, сър, колко бърза била светлината? Ами докато мигна, един лъч поне осем пъти щял да обиколи света. А нашият… хм…
— Гост?
Капитанът е от стара коза яре, но аз съм настроен поетично и предлагам друго:
— …Звезден човек. Та нашият Звезден човек е пристигнал от толкова далечно слънце, че светлината пътува сто години дотук…
— Сто години пътувал? Боцман, ти да не си решил да ме таковаш, без да ми сваляш панталона, три инча прилив?
— Там е работата, че за нашият небесен глупчо са минали мигове. Дръж се, капитане, сър, защото сега е най-смайващото. Този пришълец и неговия свят са нещо съвсем различно от нас тук. Пътешестват ДУШИТЕ им, а телата си оставят да спят… Абе сменят си тленните меса, както ние си сменяме дрехите! И затова могат да пътуват толкова бързо, че направо не е за разправяне.
— Да не излиза че този звезден глупчо е… ангел?
Почесвам се. Признавам, че и аз отначало така реших.
— Не е. Просто са много напреднали… Я си спомни как диваците от онези острови, където Морган умря от нахалство, ни мислеха за богове заради мускетите…
— Демек, ние спрямо него сме по-зле от онези маймуни, барут в раната? — сеща се капитанът и го хваща за малко яд, но сетне мирясва и потъва в мълчаливи разсъждения.
Търпеливо чакам следващия му въпрос. Донякъде ми е приятно, че шефът е акъллия момче, но това значи също така, че трябва и да внимавам с него. Впрочем, нямам мерак да поемам цялата отговорност за кораба, екипажа и плячката. Не че не бих се справил. Умереността ми не го позволява — аз съм човек с принципи и желая само онова, което е възможно и което задължително ще свърши добре.
— Откъде тогава има сега тяло, вместо да е като Дух свети, удавник в килватера? — присвива очи шефът към мъждукащото в каютата му кандило.
— От кораба му. Горе има цяла алхимична лаборатория. Забъркват се разни каши и от казана излиза хомунклус с разни джаджи, монтирани в главата и другаде. Абе, капитане, сър, представи си нещо като пъкъла, ама наобратно, ха-ха! — пускам накрая шега за прословутите адски казани, но шефът се усмихва едва-едва. Той е богохулник, но не обича другите да се майтапят с отвъдното, затова продължавам по- кротко: — Чудя се само защо не са му вкарали този колан направо под кожата, на мястото на гръбнака да речем…
Капитанът щраква с пръсти и ме поглежда особено:
— Кой знае, рога на морски дявол. Но пък с това ни дават шанс да… — замълчава многозначително.
С прискърбие трябва да го върна на земята и затова въздишам тежко, преди да изрека следното:
— Няма начин, сър. Разбираш ли, ако коланът се отдели на около сто и осемдесет ярда от Глупчото, следва експлозия със сила сто бурета барут. А ако тялото на Звездния човек умре, корабът горе разбира това и…
— Но на Звездния не му се мре, цица на русалка — резонно забелязва капитанът.
— Точно в това е проблемът. Той няма да умре. Душата му директно се прибира в небесния кораб, където и ново тяло може да му приготвят. А старото е като скъсана дреха… Ти нали няма да седнеш да се гътнеш, ако при пожар ти изгори ризата на гърба, но кожата остане здрава? Сър.
Капитанът мисли. После разсеяно отпива от гадното, почти превърнало се в оцет вино, плюе, псува и
