Николай Теллалов
Европолис: Битакът
1. Един слънчев есенен ден — сутрин
Любовта е възхитително явление. Тя е над материалните неща. Любовта е готова да живее в колиба и да се чувства там по-добре, отколкото в дворец — стига да е заедно с любимия или любимата. С това любовта е силна и прекрасна. Величава.
Доскоро Ференц — за приятелите просто Фери — бе убеден, че това е точно така. Но обстоятелствата леко се промениха и той внесе корекции в досегашното си мнение, а именно: любовта може да вирее в колиба, ала вехне в общински социален апартамент. Би повяхнала и в бляскав дворец, ако доходите ти са от социалните помощи, гарантирани с два часа дневно обществено-полезен труд, четири дни в седмицата, през законните три почивни — по желание, което обаче не води автоматично до преминаване в по-висока категория. Следователно, има изключения от правилото, че любовта нехае за материалното. Хае, хае, ох как хае само… особено когато е въплътена в толкова великолепна плът, каквато притежава Илона.
И тази плът иска мъничко повече комфорт, по дяволите. Има право, разбира се. И какъв е изводът? Правилно. Мъжът трябва да го осигури, въпреки равноправието на половете и въпреки преодолените сексистки предразсъдъци. ДЛЪЖЕН е. Иначе — сбогом любов, сбогом Илона.
Именно поради тази причина Фери си изпроси почивен ден през седмицата и рано-рано сутрин пое с туристическа раница към гарата, за да хване междусекторна мотриса-плъзгач. Пътьом се отби до евромаркета, откъдето се сдоби с четири компанела с лазерни екрани и светлинна клавиатура, по шестстотин евро парчето с включени в цената: данък общ доход, екоакциз за рециклиране, социален налог — (какво като и купувачът е на социални помощи? гражданите са длъжни да дават дължимото на държавата!), — както и още няколко такси. Кредитната карта на Фери олекна, образно казано, с две хиляди и четиристотин и двайсет евро — заради комисионната за обслужване на личната сметка и закупуването на стока, от която клиентът очевидно не се нуждаеше. Ференц прибра четирите компютъра в джобовете си и закрачи към гарата. Докато я наближаваше, се помъчи да се крие от камерите за наблюдение, а където нямаше как, си даваше по-безгрижен, но и съобразен с делника вид. За да го постигне, се постара да мисли за нещо друго. Съвсем естествено, насочи ума си към средството за придвижване, от което щеше да се възползва след броени минути…
Смътно си спомняше някогашните релсови влакове, беше твърде малък, когато премахнаха железопътния транспорт и го заместиха с по-модерно инженерно творение — плъзгачите. Старите влакове са използвали релси, имали са двигатели и колела, били са страшно тежки и опасни при високи скорости. Плъзгачите сами по себе си представляваха нещо като голяма куха релса, в кухината — пътнически салон. През двайсетина метра по трасето стояха железобетонни насочвачи с пръстени от стомана и бетон, с вградени задвижващи ролки и система от аварийни мрежи. Дългите шейсет и пет метра мотриси се промушваха през пръстените като конец през редица иглени уши, имаха във всеки момент минимум по две опорни точки и развиваха скорост от над четиристотин километра в час. При нужда спирачният участък не надхвърляше петдесет метра, но в такива екстрени ситуации се изпадаше много, много рядко — един от сегментите на Машината се грижеше перфектно за безопасното и точно до секунди движение. Ала именно заради вероятността да се наложи аварийно спиране, креслата в пътническия салон меко обхващаха всеки човек, а дебели меки колани го предпазваха от политане заради инерцията. Всичко е премислено от инженерите, а програмистите са заложили точни и надежди инструкции в Машината.
С припомнянето на тези азбучни истини Ференц плати билет, премина с умерена крачка перона, влезе в мотрисата и след това потъна в предпазното кресло, успявайки да се намести до прозореца. Само минута след потеглянето поради бързината на мотрисата пръстените се сливаха в лека мараня и нищо не пречеше на гледката през големите прозорци. А младежът харесваше усещането, че сякаш лети в търбуха на плъзгача на десетина метра височина над терена, понякога и по-високо. Никакво непосредствено кръстосване с автомобилни магистрали или пешеходни ръкави. Никаква опасност от катастрофи. Освен, разбира се, ако не стане саботаж. Но за това се грижи постоянният мониторинг, за който отговаря същата Машина, само че с друг свой сегмент — онзи за съдействие на органите на обществената безопасност и ред.
Щракнаха автоматичните катарами на коланите и Ференц се оказа нежно притиснат в уютен пашкул. Все пак можеше да завърта леко глава и да мърда ръцете си, което бе удобно, защото винаги може да те засърби нос, например. Или, ако си жена, и то хубавко младо момиче, възможно е да ти се наложи да си оправиш грима или прическата.
Тъкмо с това се занимаваше пътничката, настанила се до него. Третото кресло, откъм пътеката по оста на салона, остана незаето.
Фери обърна глава и заразглежда момичето. Разбира се, не бе толкова хубаво като Илона — (НИКОЯ жена не е по-хубава от Илона), — но въпреки това представляваше приятна гледка за окото. Защо не? Не я гледа с въжделение или други задни мисли. Просто красивите неща съществуват, за да им се любуваш, нали така?…
— Ако не ме оставите на мира — внезапно заяви съседката на Ференц доста рязко, цупейки устни докато говореше, — ще подам оплакване, че ми се натрапвате! Нахалник!
Именно тази нейна нервна уста не му даде възможност да прецени на какъв език му говори сприхавата съседка. Може би немски, като че ли така се движат устните при произнасянето на думи като „аршлох“. Ох, тия немкини… Засегнат от епитета, но и леко засрамен, младежът трепна, изчерви се и неволно скоси очи към най-близката видеокамера. Помъчи се да бъде любезен, но твърд като човек, който идеално си знае правата:
— Съжалявам, но мониторингът ще потвърди, че не ви досаждам, а оплакването ви може да се прецени като клевета… госпожице, предвид употребената от вас обидна дума.
В този момент се смути и германката. Ала бързо й мина — практически мигновено.
— ЗЯПАШ ме! — изсъска тя. Отново не личеше на какъв език произнася фразата, персоналният преводач, дистанционен компонент на същата Евро-Машина, сегментът за обществени услуги, моментално анализираше словата й и те се изливаха в ушите на Фери като перфектен литературен унгарски. А дори и му спестяваха точните преводи на неприлични думи, автоматично замествайки ги с обществено приемливи такива. Ако киселата хубавица употреби пак неприлични изрази в рамките на няколко минути, Машината ще реагира и ще прати донесение в полицията на нравите. И тая глупава кифла ще получи известие за глоба заради мръсния си език…
— ПРОДЪЛЖАВАШ да ме зяпаш — мрачно каза през зъби дръпнатата гъска.
Фери отвори уста, за да й каже няколко подобаващи на поведението й евфемизма, но навреме се сети, че е тръгнал да върши не съвсем законен, но и не изрично забранен бизнес в Междусекторната зона, така че не е добре да се набива на очи на мониторинга. Затова геройски и съвсем по мъжки преглътна незаслужената обида и отвърна възможно най-възпитано:
— Извинете ме, нямах намерение да ви карам да се чувствате неудобно.
Изчака миг да чуе в отговор, че извинението се приема, но такъв не последва. Фери изсумтя и се обърна към прозореца.
Плъзгачът тъкмо бе потеглил. Пръстените преминаваха покрай стъклата с ускоряващо се темпо. Перонът и хората зад огражденията, боядисани в предупредително жълто и оранжево все по-стремително оставаха назад. Естествено, движението почти не се усещаше. Не като в някогашните влакове, в обслужването на които бе работил на младини бащата на Ференц…
Мотрисата ускоряваше, мяркаха се все по-бързо и по-размазано многоетажните надземни нива на гигаполисния сектор, издигнал се като ръкотворна планина от бетон, стомана и стъкло, но също така пуснал и корени от същите материали на много нива надолу под земята — не град, а уютна титанична къща, мегадом, отървал веднъж завинаги обитателите си от капризите на метеорологичното време. Под прозрачните стъклени и акрилни стрехи на този и всички други сектори на Европолис зеленееха паркове, шумяха пешеходни галерии, улици и площади, милиони прозорци отразяваха светлините на реклами, указатели и екрани за масово осведомяване и развлечение. Ала всичко това оставаше подир плъзгача все по-назад и мотрисата много скоро изхвърча от урбанизирания масив под открито небе. Стъклата моментално потъмняха, щадейки очите на пътниците от веселото ярко слънце. Ширнаха се афсидните1 полета — привидно безкрайни редици от лъскаво-черни бионични механизми,
