вълшебната приказка от детско киноутро, толкова хубава, че да ти се доплаче от раздялата в края на филма. Все едно току-що бе сънувал Щастието… и
Радослав затвори зиналата си уста. Измига. Почеса цицината. И се реши.
Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Прекрасните очи на змията сякаш се бяха впечатали в съзнанието му, където витаеше объркано недоумение — „Чакай бе, какво правя?“ — от което ехото на радостната светлина взе тихо да гасне под дъжда съмнения. Радослав отстъпи от кафявата скала и се почувства страшно глупаво.
Нищо не се беше случило.
Той мигна.
Фигурата сякаш се раздвижи.
Радослав до болка разтърка очи. Барелефът наистина се преобразяваше. Сякаш течеше, линиите му трептяха, замъгляваха се. За един кратък миг се олюля всичко наоколо, поточето прекъсна простичката си песен… Младежът мигна още веднъж… и в канарата имаше само една пукнатина.
А пред него стоеше стройно девойче, облечено в старинна, направо древна рокля, по която като жива кожа блестяха змийски люспи.
Радослав силно стисна клепачи. Отвори ги… Видението не изчезна, само дето младежът започна да вижда още по-размазано. Само едно забеляза — очите на девойката бяха почти неестествено грамадни и далеч по-пленителни от скалния си вариант.
— Ах, най-сетне! — възкликна момичето. Гласът й вече нямаше смущаващата отвъдна тоналност. — Ей, адски ти благодаря, юнако! А сега, прощавай, ще се видим по-късно!
И тя радостно се втурна надолу по поточето, скачайки от камък на камък с лекота и грация на балерина, преди младежът да е обелил и думичка. Дългата й до кръста катраненочерна коса се подмяташе весело като конска опашка. Цветът на роклята по гърба й напомняше черно-сивата пъстрота на пепелянка. Хлад полази по гръбнака на Радослав. Той конвулсивно задърпа въжето.
— Да те теглиме ли?
От третия път успя да викне „да“.
Прохладата горе под буковите листаци му се стори топла.
— Много се забави бе, братле.
— Треснах си тиквата — обясни смутено той. — И… поразгледах.
— И как е?
— П… поносимо. Като омагьосано.
Приятелите му се опитаха да надникнат долу.
— Фрашкано с комари — допълни идващият на себе си Радослав. Не искаше никой друг да слиза долу.
— Яко си се цапардосал — отбеляза съчувствено Сашо. — Даже си пребледнял.
— Трябваше долу да намокриш цицината със студена вода — закъсняло го посъветва Павката, докато намотаваше въжето под якето си.
— Не се сетих.
Павката кимна, все едно искаше да каже — да бе, мой човек, кога си се сещал ’овреме?
— Карай — отметна назад сламеноцветния си перчем Сашо. — Със студено шише също става. Ама викам, хайде да се връщаме, че току-виж Зако не ни е опазил бирата от бриджьорите.
И те поеха обратно към манастира, при останалите от компанията.
2
Почивните си дни Радослав винаги предпочиташе да прекарва колкото е възможно по-далеч от града и този му навик и днес го бе отвел под гостоприемната стряха на един планински манастир.
Всичко дотук беше прекрасно — чист въздух, чудесни цветове на едва-едва започващо лято, звуци на жива гора, величави гледки към балкански гърбици и зелени долини. Какво би могло да развали на човек настроението! Уж нищо, ако ножът не се бе изплъзнал от канията, издрънчал по камъните и хоп — изчезнал…
С малодушно съжаление мислите на Радослав натрапчиво се връщаха към въпроса
И чак привечер, когато пристигнаха закъснелите, при което манастирът стана някак тесен, Радослав успя да си внуши, че нищо откачено не му се беше случило. Само малко слънчасване — скоро ще мине, да…
А междувременно новодошлите струпаха по масите на манастирския чардак издути от алкохол и храна раници, палнаха по цигара и заразправяха на кого как му е вървял автостопът в тези неблагодарни времена и за това какъв здрав купон ще развихрят. Други заразпитваха неколцината монаси за историята на светата обител и дали ще се намери в мазето отлежало винце. Много скоро звъннаха китари и запяха се едни ми ти хайдушки македонски и американски кънтри песни, плисна ракия и вино в пластмасови чаши и железни канчета, а опразнените консервни кутии се превърнаха в пепелници.
Подир розово-оранжев залез земята се зави с нощта като с одеяло. В мрака нарядко мъждукаха светлинки на селца и блуждаеха фарове на закъснели автомобили. Подканеното от Вечерницата небе блесна в разточително звездно великолепие. Подобни на огромни светулки, мигаха бордови сигнали на високо летящи авиолайнери. От терасата въодушевен хор ревеше „Шуми Марица“ в чест на скорошното пристигане на царя, а на относителна тишина пред параклиса се водеха отмарящи разговори. Там пламваха цигарени огънчета и отлитаха като жълти комети в урвата.
С напредването на нощта троянската сливова най-сетне отпусна душата на Радослав, който с все сили се опитваше да не мисли за случката в клисурата. Подобни премеждия явно и заслужено се намираха във вечната зона на здрача. Разбира се, спускането му там в търсене на знаменития му нож не остана вън от обсъждането, докато се опразваха „Закуските на туриста“ и „Скумрии в доматен сос“, плюс сирене, хляб, домати и наръчи див чесън, за който зевзекът Сашо рече, че щом бил див, значи не е „чесан“, а „рошав“. По-смелите ядяха и от събраните гъби.
Радослав разказа за клисурата, поточето, комарите… ала нищо не спомена за момичето-змия. Не посмя. Защо? Ами защото, първо — нямаше доказателства. И второ… а бе, изобщо случило ли се беше нещо? Я пий, пей, кикоти се до премала на вицове и войнишки спомени! Щуротиите ги остави на Стивън Кинг, че да не умре от глад горкия…
…Към времето, когато от веселбата започнаха да изпадат най-пияните, а купонът клонеше към тотално заспиване, Радослав отново се разстрои. Тайната го изгаряше отвътре да бъде споделена, но нямаше с кого. Сашко Рус дремеше до приятелката си, Павката покоряваше нова любов, Лъчезар… него някъде бе го хванала липсата. Затова Радослав потърси отзивчива — женска — душа за изповедник, ала повечето момичета вече си бяха легнали да спят, а другите или не предразполагаха към откровеност, или се намираха впримчени в собственическите ръце на гаджетата си, които гръмогласно разправяха мръсни вицове. И младият мъж измисли да се поразходи. Необичайно благоразумно за състоянието си, той взе солидното фенерче на Лъчезар, подобно на онези, които ползваха щатските шерифи от филмите. Радослав го преметна по същия маниер на рамо и тръгна, святкайки от време на време, за да не налети върху къпинаците, обрамчили пътеката. Крачеше нестабилно, със залитане, докато не се усети, че се е запътил право към загадъчната клисурка.
Спря и се помъчи да събере разпилените си желания. Тъмнината в гората беше твърде плътна и събуди забравени детски страхотии за всякакви чудовища, които само за това живеят — да излапат някое хлапе или каквото там им падне. Радослав обиколи гъсталака с колебливия лъч на фенерчето. Храстите накълцаха снопа светлина на неприятно мърдащи сенки. Нещо стряскащо изшумоля от клонака на надвисналите в мрака дървета. Радослав се поогледа пак, изфъфли неясно към кого адресирано извинение, че мястото било далеч, и тръгна да се връща в манастира. Беше му гадно, досадно и искаше да спи.
Но от само себе си пътьом някак сви на погрешно място и скоро се озова на ръба на урвата. Пътечката
