— Този път няма да ги оставя да се измъкнат, а кметицата да приказва каквото си ще!
Мириса отстъпи настрани, когато малкият катамаран бавно като някое праисторическо морско животно, атакуващо за пръв път сушата, се заизмъква на брега върху въртящите се външнобордови валци. Едва-що ватерлинията се показа над водата, Кумар спря двигателя и скочи от лодката подир своя все още ядосан капитан.
— Казвам му, че сигурно случайно е станало — обади се той. — Може би влачеща се котва. В края на краищата, защо им е на северняците да правят нещо подобно, и то нарочно?
— Ще ти кажа — отвърна Брант. — Защото са прекалено мързеливи, за да си създадат сами техника. Защото ги е страх, че ще хванем много риба. Защото…
Зърнал ухилената му физиономия, Брант запрати към него омотаната телена топка. Кумар я хвана без усилие.
— Както и да е. Дори случайност да е, те нямат право да пускат котва тук. Тази зона много ясно е отбелязана на картата: НЕ ВЛИЗАЙ — ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ОБЕКТ. Така че аз въпреки всичко ще се оплача.
Брант бе възвърнал доброто си настроение. Дори и най-силният му гняв рядко траеше повече от няколко минути. Зарадвана от бързия обрат, Мириса нежно плъзна пръсти по гърба му и ласкаво запита:
— Хванахте ли риба?
— Не, разбира се — изпревари го Кумар. — Той се интересува само от лов на данни… килограми на киловат… от тоя роя глупости. Добре, че си взех въдицата. За вечеря ще имаме тон.
Той се наведе над лодката и издърпа почти метър дълга, струйно обагрена мощна красавица — цветовете й бързо повяхващи, невиждащите й очи — забулени вече от покоя на смъртта.
— Не се случва често човек да улови такова чудо — гордо каза Кумар.
Те все още се любуваха на улова му, когато Съдбата отново се намеси в историята на Таласа и нейният прост, безгрижен свят, който бяха опознали в младия си живот, неочаквано свърши.
Знакът от преминаването й бе изписан там, на небето, сякаш някоя гигантска ръка бе прокарала тебеширена линия по синия небесен свод. Блестящата бяла следа бързо избледня по ръбовете, разкъса се в малки облачета, докато заприлича накрая на мост от пухкав сняг, прехвърлен от единия до другия край на хоризонта.
Далечен гръм се изтъркаля надолу по ръба на пространството. Това бе звук, който Таласа не бе чувала от седемстотин години, но би разпознала веднага.
Въпреки че вечерта бе топла, Мириса потръпна и потърси ръката на Брант. Пръстите му обгърнаха нейните почти несъзнателно — все още се взираше в разцепеното небе.
Дори Кумар стоеше безмълвен; все пак той пръв проговори:
— Някоя от колониите ни е открила…
Брант кимна замислено. Не изглеждаше съвсем убеден.
— Притрябвали сме им. Те сигурно имат старите карти — не може да не знаят, че Таласа почти цялата е океан. Какъв смисъл има да идват тук?
— Научно любопитство? — предложи Мириса. — Да видят какво е станало с нас. Колко пъти съм казвала, че старият комуникационен възел трябва да се поправи.
Това бе стар спор, който се подновяваше на всеки няколко десетилетия. Повечето хора бяха съгласни, че големият локатор на Източния остров, разрушен преди четиристотин години при изригването на Кракан, действително трябва да се построи отново някой ден. Но междувременно имаше толкова много по-важни, по-скоро по-забавни неща.
— Създаването на междупланетен кораб изисква огромен труд — каза замислено Брант. — Не вярвам някоя от колониите да се наеме, освен ако е належащо… Както на Земята…
Гласът му заглъхна. Толкова много векове бяха минали, а все още бе трудно да се произнесе това име.
Те едновременно се обърнаха на изток, откъдето внезапната екваториална нощ се спускаше над океана.
Най-ярките звезди вече се виждаха, а точно над палмите висеше малката компактна група на Триъгълника. Трите му звезди бяха от почти еднаква величина, но някога един много по-ярък самозванец бе блестял сред тях, близо до южния връх на съзвездието, в продължение на няколко седмици. Свитата му сега шушулка все още се забелязваше през мощните телескопи, но никакъв уред не би могъл да улови обикалящия го угаснал въглен, който някога бяха наричали Земя.
2. Невидимата неутрална
Преди повече от хиляда години след двадесетия век велик историк нарекъл периода 1901–2000 «Век на откритията». Той добавил, че хората от онова време биха се съгласили с него, но по съвсем други причини.
Те биха изтъквали, в много случаи с оправдана гордост, научните постижения на ерата — покоряването на въздуха, освобождаването на атомната енергия, откриването на основните закони на живота, тържеството на електронната и комуникационната революция, създаването на изкуствен интелект и най-грандиозното от тях — овладяването на Слънчевата система и първото кацане на Луната. Но както посочил историкът с точност на ретроспекция 20/20, надали и един на хиляда е чул за откритието, което надминало всички тези постижения, заплашвайки да ги направи напълно несъществени.
То изглеждало толкова безобидно и толкова маловажно за съдбата на хората, колкото онази замъглена фотографска плака в лабораторията на Бекерел, която само петдесет години по-късно довела до избухването на огненото кълбо над Хирошима. Всъщност то било вторичен продукт на същото това откритие и известило за съществуването си със същата невинност.
Природата е много стриктен счетоводител и винаги прави баланс на сметките си. Така че физиците невероятно много се изненадали, когато открили, че при определени ядрени реакции след сумиране на частиците нещо от едната страна на равенството се губело.
Като библиотекар, набързо въвеждащ ред в дневника за дребни приходи и разходи, за да бъде изряден при ревизия, физиците били принудени да измислят нова частица. А за да се обясни несъответствието, тя трябвало да бъде най-невероятна, без маса и без заряд, и толкова фантастично проникваща, че можела без особени трудности да преминава през оловна стена с дебелина милиарди километри.
Дали на този фантом галеното име «неутрино» — от «неутрон» и «бамбино». Изглеждало, че няма никаква надежда да се отдели една толкова неуловима частица, но през 1956 г. чрез героични подвизи при манипулация с уредите физиците успели да уловят първите няколко. Това било триумф и за теоретиците също — те най-после успели да докажат неправдоподобните си равенства.
Светът нито знаел, нито искал да знае, но отброяването на дните до страшния съд започнало.
3. Съветът
Местната комуникационна мрежа на Тарна никога не бе работила с натоварване деветдесет и пет
