Виктор Островски, Клеър Хой
Мосад
По пътя на измамата
На всички онези,
които доброволно отдадоха живота си,
макар че не трябваше да се жертват. — В.О.
„На Лидия:
моето тайно вдъхновение.“ — К.Х.
От авторите
Не е лека задача да се разкрият фактите такива, каквито са, след четири години в служба на „Мосад“.
Възпитан в среда на радикален ционизъм, аз бях убеден, че израелската държава не може да допуска политически грешки, че ние сме Давид във вечната битка срещу новия Голиат, че няма кой друг да ни защити освен нас самите — чувство, засилвано от онези, които бяха оцелели след кладите на войната и живееха между нас.
Ние, новото поколение израилтяни, възкръсналата на своя земя нация след изгнание, продължило повече от две хиляди години, бяхме отговорни за съдбата на целия народ.
Командирите в нашата армия бяха наричани закрилници, не генерали. Водачите ни бяха капитани на мостика на огромен кораб.
Чувствах се богопомазан да бъда избран в това, което смятах за елита на „Мосад“.
Но едва в редовете на „Мосад“ се сблъсках с изкривените идеали и с онзи параноичен прагматизъм, към който се прибавяха алчност, корупция и съвършено безразличие към човешкия живот. Всичко това ме накара да разкажа тази история.
Само любовта ми към Израел, свободен и справедлив, е причина да изложа живота си на опасност с разказа си и да се изправя срещу онези, които превърнаха бляна на ционизма в сегашния кошмар.
„Мосад“ бе разузнаването, на което повериха отговорността да помага на водачите на този народ, а то предаде доверието му. Вместо това се градяха несъгласувани с никого планове, които служеха на дребни интереси, плод на собствената им политика. Те доведоха цялата нация до война по всички граници.
Не мога да мълча повече, нито мога да рискувам достоверността на тази книга, като крия истината зад фалшиви имена и мъгляви идентификации (независимо че съм използвал инициали за фамилиите на част от действащия персонаж, за да ги защитя).
Iacta alea est: Жребият е хвърлен.
Като журналист с повече от двадесет и пет годишна практика съм разбрал, че никога не трябва да казвам „не“ на някой, който ми предлага разказа си, без значение колко странно може да звучи. В началото разказът на Виктор Островски бе по-странен от всичко, което бях чувал.
Като повечето журналисти и на мен ми се беше случвало да изслушвам хора, които с тайнствен шепот обясняват защо Междугалактическата марсианска лига се опитва да им запуши устата. От друга страна, доста журналисти са патили от неверието си, когато едва след дълги проучвания са откривали, че историята, в която са се съмнявали, е напълно достоверна.
Един ден през април 1988 година Виктор Островски ми позвъни в Отава и каза, че може да ми предложи нещо, пряко свързано с международните отношения, което би ме заинтересувало. Наскоро бях публикувал един доста спорен бестселър под заглавие „Високопоставени приятели“, който засягаше сделки около тогавашния министър-председател на Канада и правителството. Виктор добави, че му харесва подходът ми към висшите среди и поради това е решил да предложи историята си именно на мен. Не съобщи никакви подробности, но ме покани на кафе в близкото заведение, за да можем да поговорим четвърт час на спокойствие. Три часа по-късно все още го слушах с внимание. Разказът му беше наистина интересен.
Естествено първият въпрос, който си зададох, бе как да разбера дали човекът пред мен е такъв, за какъвто се представя. Е, някои лични проучвания и в добавка неговата готовност да назове различни имена и да е пределно откровен улесниха задачата ми и така стигнах до заключението, че той не е самозванец, а истински „катса“ от „Мосад“, макар и бивш.
На мнозина няма да им хареса онова, което ще прочетат в тази книга. То е тревожно, едва ли може да се нарече поменик на най-добрите страни от човешката природа. Мнозина може би ще възприемат Виктор като предател на Израел. Така да бъде. Но поне аз го виждам като човек, който е дълбоко убеден, че „Мосад“ в същността си е добра организация, поставена в служба на зли цели, човек, чиито идеали са разбити в сблъсъка с безмилостната реалност, човек, който вярва, че „Мосад“ — или всяка друга правителствена организация — трябва да носи обществена отговорност за своите действия. Дори ЦРУ е длъжно да се отчита пред избран контролен орган. Но не и „Мосад“.
На 1.IX.1951 година тогавашният министър-председател Давид Бен-Гурион издава нареждане за създаването на „Мосад“, разузнавателна организация, независима от израелското Министерство на външните работи. До ден днешен „Мосад“ си остава в сянка, въпреки че всеки знае за съществуването му и понякога политиците дори се хвалят с успехите му. Например никога не бихте открили справки за него в бюджета на Израел. Името на неговия шеф не става обществено достояние, докато той стои на този пост.
Една от главните теми в тази книга е убеждението на Виктор, че „Мосад“ е извън всякакъв контрол и че дори министър-председателят не упражнява истинска власт над действията му, а често е манипулиран да одобри или извърши нещо, което вероятно е в интерес на онези, които ръководят „Мосад“, но съвсем не от полза за Израел.
Въпреки че в същността си разузнаването изисква голяма секретност, някои страни от дейността му са добили гласност в други демократични държави. В САЩ например шефът на ЦРУ и заместниците му се посочват от президента. Изборът се огласява от сенатска комисия, а накрая трябва да бъде утвърден с мнозинство в самия Сенат.
На 28 февруари 1989 например комисия под председателството на Дейвид Л. Боурен се събра в стая Н- 216 на сградата на Сената във Вашингтон, за да разпита дългогодишния служител на ЦРУ Ричард Дж. Кър по повод на избора му за заместник-шеф на Централното разузнаване. Преди огласяването на избора обаче Кър е трябвало да попълни изчерпателен въпросник от 45 части, покриващ всичко: от биография, образование и заемани длъжности до финансовото му състояние, включително и какви земи притежава, заплатата от последните пет години и размера на ипотеките му. Не на последно място остават въпроси, засягащи членство в организации, както и общата философия за живота и в частност за разузнаването.
При откриването на изслушването сенаторът Боурен призна, че рядко работата на комисията става публично достояние. „Докато в някои други страни се установява пълен законодателен надзор върху разузнаването, цялата същност на този процес в нашата страна е наистина уникална.“
Между другото комисията провежда всеки три месеца прегледи на правителствените секретни програми до края на мандата и се събира извънредно всеки път, когато президентът започва нова секретна операция.
„Макар ние да нямаме право на вето върху предложените секретни операции, продължава той, президентите в миналото следваха нашите съвети, като видоизменяха или изцяло се отказваха от действия, които комисията считаше недомислени или излагащи на излишен риск интересите на сигурността.“
В Израел дори министър-председателят, въпреки че е официалният шеф на разузнаването, често не знае за тайната му дейност, преди резултатите да са излезли наяве. Що се отнася до обществото, то рядко
