X
Женитбата на хаджи Серафимовата внука и Стоян Глаушев от село Гранче беше голямо събитие в живота на града. От дълги години животът на преспанци течеше като тиха вода по определено, открай време издълбано корито и не се помнеше вече водата да е прииждала буйно, да е надхвърляла високите брегове. Далечното минало беше приказка или песен за било и небило, за мъртъв и погребан вече живот, мъгляв спомен, потиснати копнежи и безнадеждна тъга. Минали бяха векове и всеки нов ден приличаше на отминалия, тоя малък свят беше заключен здраво в начупения кръг на околните планини, рядко се случваше да потрепне по гладката повърхност на тихата вода бледо отражение на далечен пожар, да я раздвижи внезапен, долетял отдалеко вихър или някоя дръзка ръка да счупи с камък сивото й огледало.
Тоя път хаджи Серафимовата внука хвърли камък в тихата вода. Смелата постъпка на Султана предизвикваше безсилната злоба на всички, които отдавна бяха загубили всякаква смелост. нейната самонадеяност предизвикваше неподозирана ярост в тия, които никога не са имали своя свободна воля. пренебрежението към установения от векове непокътнат ред в отношения, обичаи и нрави, в наготово приетите схващания за морал и чест хвърляха в тревога тия, които се бояха от всяка промяна; и най-сетне, храбростта й да защити открито своето право на живот, на лична свобода предизвикваше жестокостта на всички лицемери, които се задушаваха под тежестта на оковите, що сами си бяха надянали. Всички тия люде нямаха друго оръжие освен злия език и злия присмех.
Рано на другия ден след венчавката й Султана забеляза, че край полусрутената стена, която отделяше съседната градина, се навърташе съседката Николица и назърташе отсам, дебнеше нетърпеливо. Султана виждаше, че Николица търсеше нея, и си стоеше вкъщи. Но съседката, загубила търпение, почна да вика:
— Султано, Султано мори, излез де, излез да те видя! Султана излезе на чардака.
— Какво чувам, Султано, сватба сте имали, невеста си станала — продължи Николица. — Казват ми, пък аз не вервам. Как може сватба, пък ние, дето сме, кажи го, в един двор и стари съседи, нищо да не видим, нищо да не чуем, ни свирка, ни песни, ни хоро, както му е ред. тя, казвам, Султана, първо венчило, мома, ех, минали са повечко годинки, но не е парясница или вдовица, или пристанала, та да се крие и срамува, такъв й бил късметът, не беше тя за тоя човек, гледам, върти се из двора селянин, а тя, каквато е, Султана, казвам…
Лееше се поток от думи през порутената стена, думи бодливи, зли, всяка като удар, да засегне, да заболи, Султана слушаше мълчаливо и като дочака една малка пауза, докато Николица си поемаше дъх, каза с твърд глас:
— Това ли искаш да ми кажеш, Николице? Хайде, друг път ще си поприказваме повеке. Бързам. Много ти здраве.
Вратата на чардака хлопна и заглуши отново извилия се глас на съседката.
Обичай беше да се отива у младоженците в понеделника след сватбата на „блага ракия“. А се говореше из града, че хаджи Серафимовата внука живеела със съпруга си още преди да се венчеят. Скоро-скоро следобед в двора се проточи редица от жени, предвождани от една далечна роднина на Султана. И започнаха те още от вратата, засмени до уши, сякаш от съчувствие в радостта на младата невеста:
— Хайде хаирлия! Да сте живи! Де ти е младоженикът, да го видиме? Ти не ни покани на сватбата си, а ние сами идваме! Хаирлия! Хаирлия! Да се затрият лоши люде, какво ли не приказват…
Насядаха свати, една до друга на миндера, като чавки на стряха, засмени, а очите им шарят, оглеждат, и започнаха отдалеч, умилквайки се, разнежени от доброжелателство, но като се надпреварваха една през друга, бързо стигнаха до истинската си цел:
— Дойдохме да ни почерпиш с блага ракия, Султано.
— Да ти видим лицето.
Султана стоеше права срещу тях, чакаше да свършат и да си вървят. Те не искаха да спрат — злоради, доволни, че бе успял планът им, че бяха я заварили неподготвена.
— Човек за една чест живей.
— Честта на жената, това е…
— Благата ракия.
— И да си пази скута… хи-хи!
— И да покаже чисто чело, когато му дойде времето.
— Хайде, Султано, давай ракията. Много ли е блага, а?
— Ама и зетят требваше да бъде тука. Де е избегал, де се е скрил, боже…
— Гледам го оня ден, вратът му, ей такъв дебел и червен, червен. Ти, Султано, доста почака, но барем дочака.
— Здраво нещо, големо, селско… хи-хи!
Султана стоеше срещу тях и все повече бледнееше. Сетне отеднаж лицето й пламна в ярка червенина. И тъкмо понечи да заговори, всичките свати зяпнаха, ококориха очи срещу нея, нетърпеливи да чуят какво ще им отговори.
— Аз се срамувам от това, което ми говорите — рече тя. — Вие не се ли срамувате?
Настъпи късо мълчание. Една-две от жените страхливо се размърдаха на местата си. Султана продължи, а по челото й избиха ситни капчици пот:
— Дошли сте да ми искате блага ракия. Немам блага ракия. Немаше кой да ми я приготви. Аз ли требваше, та сега да ви наливам в големи чаши? Ето баба ми, нели я виждате. Нема кой да ме отсрами пред такива като вас. Дошли сте да ми се порадвате, а? Чакайте, сега ще ви зарадвам. Чакайте, сега ще се върна.
Султана излезе. Сватите останаха сами, започнаха да се пулят една в друга, да кривят вратове, да клатят глави една срещу друга, а една в ъгъла започна да под-смърча разтъжена. Султана се върна в стаята, преди да успеят сватите да се съвземат. Тя бързо раздипли пред очите им брачната си риза — бяла, с копринени кенари, със ситни дантелки по краищата — и както беше бяла като сняг и чиста, ясно личеше на единия й край аленото цвете на девствеността.
— Тъй, тъй — започна една от сватите, — нели казах аз, Султана…
— Доста — прекъсна я хаджи Серафимовата внука. — Видехме се и се чухме. Сега станете и си вървете. Вървете сега и разправяйте из града какво сте чули и видели.
Тя отново бе побледняла, ръцете й трепереха и накрая не можа да се въздържи:
— И пазете добре своите си щерки!
На другата сутрин пък дойде общинският слуга.
— Ще дойдете — каза той на Султана, — ще дойдете ти и… и… твоят човек в общината днеска следобед, преди клепало.
— Пак ли? Сега пък защо? И после, моят човек е на работа. Ще се върне късно.
— Ще му пратиш хабер да си дойде по-рано.
— Е, защо ни викат?
— Реши се да платите десет гроша джеза.
— Това ли? Ами да ти дам десет гроша да им ги занесеш ти.
— Аз ли! Ти какво си мислиш… Ще дойдете вие двамата, ще си платите джезата и ще ви се говори нещо. Ама да не ме караш да идвам пак, чу ли?
До обед Султана ходи все замислена из къщи. Около час време преди да бие църковното клепало, тя извика от махалата едно момченце, обясни му как да намери Стояна в чаршията и го изпрати да му каже веднага да си дойде вкъщи. Докато чакаше мъжа си, тя извади от сандъка зетьовското му облекло — потурите, джамадана, салтамарката, пояса, новия му фес, донесе и новите му кондури. Стоян дотича запъхтян, уплашен. Като видя, че невестата му е жива и здрава, че нищо не се бе случило, той въздъхна:
— уф, аман веке… Измъчиха ме. Какви люде!
Граждани уж…
Султана не се спря да го разпитва — знаеше какво ще чуе, пък и нямаше време.
— Ела да ти полея, да се умиеш — каза тя.
Сетне му подаде да облече новите дрехи, помогна му да навие новия пояс, сложи му и феса на главата. Изгледа го, премери го от глава до пети, влезе бързо в съседната стая и се върна с пълна шепа медни и
