Димитър Талев
Гласовете ви чувам
Седи, ни му шетай, а бре, бай Постоле, воо нокьно време по месечина. На път те чекат, а бре, бай Постоле, на път те чекат дор три посии: първа посия — гърци андарти, втора посия — турци джандари, трета посия — клети шпиони
Заплакало е Марийово за той ми Гьорги Сугарев: „Каде си, Гьорги, да дойдищ, къде си, страшен войводо, от гърци да ни куртулиш…“ Викна ми Георги подвикна от Демирхисар планини: „Слушам ве, бракя, слушам ве, слушам ви гласот жалостен, еве сум, бракя, кай идам со триесе отбор момчина — сите со пушки манлихер и сос наган леворвери…“
I
В началото на октомври Борис Глаушев напусна Преспа и още същия ден пристигна в О. Той бе избран за член на окръжния комитет на Вътрешната революционна организация, а скоро след това бе назначен за учител в една от о-ските прогимназии, също и за преподавател по френски и руски в долните класове на тамошната мъжка гимназия. Не беше по волята на Лазар Глаушев и Ния Глаушева това назначение на сина им, приеха го мълчаливо, като повиновение. Борис бе излязъл от солунския затвор немного отдавна, а О. по това време бе станал истинско бойно поле. Самият Борис прие новото свое назначение и повишение без радост, но с желание и тъкмо защото О. се бе превърнал на бойно поле. Желание, в което бяха всичките му мисли за дълг, за борба, за поробения народ, за всички тия неща и още повече за това, че той, както си мислеше, трябва да бъде тъкмо там, където борбата е най-ожесточена, дългът — най-тежък, любовта към поробените — най-горестна. Иначе той самият бе се усъмнил в чувствата си за дълг, за борба, в своята любов към поробения народ. В Преспа какво — всекидневната организационна работа, чести разпри между другарите от градския и околийския комитет, та и по-надолу, малко повече грижи около домогванията на сърбоманите, а в О. — открита битка срещу гърците, стрелби, убийства… Както в окопа на Разполе през въстанието, в последния час, пред турския щик, който бе насочен към гърдите му.
Той остави багажа си в хотела и се отправи към училището. Беше късно следобед. В училището завари само един от слугите.
— Пуснахме веке децата — рече прислужникът. — Ти ела утре. Директорът иде рано, едва смогваме да
отворим. Чакаме и други нови учители. Се не стигат.
— Квартира ми е нужна… Не познавам добре града.
— Квартири много. Ето вземи по тая улица от училището надолу. Попитай. Само че тука се намират и гърци, и власи… Гледай да не попаднеш! По нашата махала — хе, на края, се сме си наши. Кючук Булгаристан1 й казват. Ама далеко ще ти бъде.
„Виж го ти! Самочувствие… — мислеше си Глаушев развеселен. — Тук той като у дома си. Чакаме и други учители, чака и той…“
Приближи се и друг един, около тридесет и пет годишен мъж — небрежно облечен, отпуснат, небръснат от два-три дни, но на едрата му глава светеше съвсем нов, ярко ален фес.
— Директорът? — попита той дрезгаво и сам си отговори: — Пак ли е излязъл?
— Ваша милост се по това време — подигна рамена слугата. — Ела по-рано, та да го завариш.
Непознатият се загледа в Бориса с големите си, подпухнали очи:
— Колега, а? Харесваш ли ми феса? Виждам, очите ти взе. Щом стъпих в О., веднага хвърлих капелата. Европейски глезории! Фесът е великолепна капа.
Борис почувствува силно желание да му противоречи:
— Тук ние го смятаме за знак на турското господство.
— Дребнавост. До феса ли е стигнала работата ви! И горе, в България… като смениха фесовете с капели, мислят, че са свободни.
— Вие от България ли идвате? — попита Глаушев сдържано, готвейки се да си тръгне.
— Да. От България. А вие мечтаете как да отидете там, нали?
Борис кимна мълчаливо за сбогом и се отдалечи. Той мина през училищния двор, излезе на улицата.
Тук къщите бяха гъсто една до друга, с малки дворове и градинки, а други излизаха и направо на улицата, с бели или гъсто оранжеви, или сини стени, с железа на прозорците, с разкривени, дървени балкони. Борис Глаушев се заглеждаше ту на една, ту на друга страна
---
Кючук Булгаристан — Малка България.
негли да познае къде имаше свободна стая. От един прозорец зорко го наблюдаваше немлада жена и той позабави стъпки, готов да попита за квартира, но бързо отмина: усетил бе през отворената порта, че там, току зад портата, беше нужникът. „Голямо градище.… Струпал се е много свет. Нема ги преспанските дворове…“
Пред друга порта по-надолу се бяха спрели няколко жени с плетива или тъй, с празни ръце. Глаушев чу българския им говор, спря се. Не приличаха и те досущ на преспанските жени. Облечени бяха по-ярко, по- празнично и всички с пъстри шкепета1, еднадве с начервени бузи. Гледаха го премного любопитно, без стеснение.
— Добър ден. Аз съм учител. Стая търся.
— Учител? Тука, в нашето ли училище? Ами откъде си ти? Имаш ли си фамилия?
— У, пък ти! Не виждаш ли колко е млад още? Най-после една се извърна към застаналата до нея:
— Ти, Фотино… нели имаш празни стаи? Гракнаха и другите към Фотина. Тя беше над петдесетгодишна жена, но се виждаше, че не иска да се примири с възрастта си. Косата й беше къносана, опитала се бе да прикрие и бръчките си с белило. Гледаше младия човек усмихната, с нескривано възхищение и не бързаше да отговори, унесена в свои мисли. Борис познаваше тия женски погледи — така го гледаха много жени, откакто бе възмъжал, и в Преспа също, макар и по-скришом. Разглеждаха златните му къдри, спуснали се изпод аления фес, чистата, лека руменина по бузите му, очертаните твърди устни с провесените от двете страни лъскави мустаки, едва разрошени и по-руси от косата му; оглеждаха и целия му ръст от глава до пети — той беше висок и строен, с вече доста широки рамена и гърди, изпънати под високо закопчаното сако. Гледаха го, загубили срам и приличие, но още по-трудно им беше да откъснат поглед от очите му — сини, пълни със светлина. Гледаха го с радостно възхищение или други с молба, или покорно, или с безсрамна алчност. В погледа на Фотина нямаше ни страст, ни жажда, а само радост — примирена, затихнала и може би примесена с меланхолия.
---
1 Шкепе — копринена кърпа за глава.
Най-после тя каза:
— Имам, имам стая. Не знам дали даскалът ще я
хареса.
Глаушев позна по говора й, че е гъркиня. Е, нищо — спомни си той за предупреждението на училищния слуга. Тръгнаха заедно и тя побърза да се похвали, сякаш се боеше да не би учителят да се откаже от стаята.
— Моят мъз е булгарин.
