временно го лишавам от радостта да те види, но много повече ще ми се сърди, ако те пусна на път сред зима.
Княгиня Маргарета стана бързо, поклони се на царя, а бледото й лице сега изразяваше нескривано недоволство и обидена гордост. Тя излезе мълчаливо и без да огледне ни царя, ни мъжа си, следвана от тълмача, който вървеше навсякъде с нея. Гаврил-Радомир едвам я дочака да изчезне зад вратата.
— Нели виждаш, татко — засмя се неуместно той. — Не иска да стои повече. Не че й е дожаляло толкова за Маджарско… Нека си върви! Дотегна ми. Не я обичам.
Самуил гледаше със строг и тъжен поглед засмяното по момчешки лице на сина си. И рече:
— Ако си отиде, тя вече няма да се върне, Мене така ми се чини. А с това ще се развалят добрите ни отношения с маджарите. И за тебе не е добре, че се разделяте толкова скоро. Аз няма да я пусна сега, но не мога да я задържа за дълго. Опитай се ти да я задържиш. Само ти можеш да я задържиш, ако има още какво да ви свързва.
Младият мъж приподигна нехайно широките си рамена. Уловил строгия поглед на баща си, той рече бързо:
— Добре, татко.
Царят въздъхна и му направи знак да го остави сам. Радомир излезе.
Кралската дъщеря показа своя тежък нрав още от първите дни като дойде в България. Новите й люде я посрещнаха с радост и с голямо внимание. Те бързаха да й покажат всичко в нейния нов дом и в града, дето щеше да живее отсега нататък. Чужденката не задържаше върху нищо погледа си по-продължително, нищо не можеше да я учуди и очарова. По-голямо любопитство показа към облеклото на българките, към хубавите източни платове и към сложните български везби. Зарадва се, доколкото можеше да покаже радост, на голямото Бяло езеро и на планините наоколо — тя не беше виждала такава дълбока и толкова бистра вода, такива високи планини. Самуил подкани сина си да я вози по-често на чун, да я води на лов из околните гори. Към людете маджарката се държеше с голяма надменност и студенина, дори и към царя, като спазваше към него строго, прекалено приличие. Ирина Каматерос тя и не можеше да търпи близу до себе си.
Преситила се бе скоро княгиня Маргит и на младия си съпруг. Преди тя гледаше все да го отдели от другите, да се затвори насаме с него, но те бяха различни люде, нямаха дери един общ език, за да говорят помежду си, а гладът на плътта е като всеки глад — насища се и се пресища. Като нямаше какво да я свързва повече дори и с избрания от нея съпруг, кралската щерка намрази още по-много новата своя земя, новите свои люде и нямаше вече никакво търпение да живее сред тях и с тях. Тя излезе от работната стая на царя, решила да напусне България и без неговото позволение, което бе дошла да иска чак в Преспа. Сега най-близък неин човек тук, в двореца на българския цар, беше тълмачът и, когото бе довела със себе си от своята родина. Като излезе от царските стаи и отмина застаналите пред вратата стражи, тя се поизвърна към тълмача си и рече гневно, през зъби на своя маджарски език: Ше избягам…
На излизане от работната стая на баща си Гаврил-Радомир срещна Ирина Каматерос. Той се изненада, че я виждаше тъкмо тук, но много по-голяма и дори несдържана беше радостта му от тая неочаквана среща. Той приподигна ръце, да докосне дружески девойката:
— Къде си… Откога не съм те виждал! Къде отиваш сега?
Радостно заблестяха и големите черни очи на Ирина, бялото й лице бързо се заля с руменина.
— Не смея да се движа много из двореца, докато е тук съпругата ти… — рече тя, а съвсем друго говореха очите й. Но тя поиска да покаже, че бе изрекла шега, опита се в същото време да прикрие блесналата радост в хубавите си очи и добави важно: — Царят ме вика понякога да му пиша писма на ромейски. И сега… но чаках да излезете. — И тя пак не се сдържа: — Княгиня Маргит мина край мене и благодаря на бога, че не ме забеляза. Пък и аз се позакрих. Беше много сърдита.
— Остави я… — сви лице Радомир с голяма досада. И току побърза да каже: — Тя иска да си отиде в Маджарско. Затова сме тук… за позволение от татко.
— Да си отиде… — повтори след него Ирина. Тя примига бързо-бързо с дългите си ресници и пак отвори още по-широко очи, пълни с изненада и нетърпеливо очакване. Руменината от лицето й изчезна и дори страните и леко побледняха. Тя попита със затихнал глас: — Но как… да си отиде! За… дълго ли?
— Ами за дълго — отговори князът и сякаш знаеше, че тя очакваше отговора му със затаен дъх; после той обясни: — Домъчняло й е за Маджарско, пък аз знам, че не иска да стои повече у нас, иска да си отиде и не мисли да се връща. Тя и сама ми е казвала… Нищо не й харесва у нас, сърди се, гнуси се, на всичко се противи, а у тях всичко било най-хубаво и людете били по-други. И мене вече ми дотегна. Да си върви, щом там й е по-добре, само татко… не и позволява.
Блесналият поглед на девойката пак помръкна при тия няколко последни думи. И тя отвърна, като че ли повече за себе си, да успокои и вразуми себе си:
— Но, да. Царят няма да й позволи. Тя ти е жена и как тъй ще те напусне. Няма ни една година, откакто сте се оженили. Не се скъсва лесно такава връзка. И църквата няма да позволи. Няма да позволи и маджарският крал, баща й.
— Тя казва, че баща й мисли само как да й угажда.
— А ти… С тебе не ще да й е било много лесно. Може да си я карал някога да ти изува калните скорни1.
— Карал съм я — отговори Радомир. Сетне той се засмя с цялото си лице: — А тя… очите ми да издере. Караме се всеки ден, за всяко нещо.
— Тя не ти е слугиня. Там у тях навярно е по-иначе.
— Като си дойда в студа с кални скорни и вляза направо при нея, при огнището… кой ще чака слугите! И нели тя ми е жена — защитяваше се разпалено Радомир и току попита: — Ти, като се омъжиш, няма ли да изуваш скорните на мъжа си?
— Ще ги изувам — отговори Ирина просто. — Ще ги изувам, когато той е уморен и премръзнал, винаги, когато бърза, и винаги, когато иска, когато му е по-приятно да ги изуя аз, а не слугите.
— Виждаш ли? — засмя се той радостно на думите й. — Ние сме по-други люде. А тя — намръщи князът изеднаж русите си вежди и се заоплаква като сърдито момче: — Тя ми се големее, като че ли не ми е жена.
Те стояха един срещу друг, двама млади хубави люде, и тя едра, стройна, едва с една глава по-ииска от младия великан и нямаше никаква преграда между тях, никакво лицемерие и преструвка. Те бяха израснали заедно, в един дом, и той винаги я бе виждал заедно със сестрите си. Но сега тя му се видя още по-близка, като каза, че ще изува обущата на мъжа си, още по-близка и своя, колкото му изглеждаше чужда собствената му жена. Ирина изеднаж се сепна:
— Но… Царят ме чака. Закъснях.
— Постой… Още малко — опита се да я задържи с две ръце князът.
Ромейката леко го побутна и побърза към работната стая на царя.
На стъмване тоя ден царят, както му беше обичай, излезе да се поразходи из острова сам, загърнат с тойла наметка. Едва що бе навлязъл в гората, отвъд наскоро издигнатата градска стена и, негли по отколешен навик, по пътеката, която водеше към някогашната, порутена вече къща на Биляна Маркова, недалеч пред него неочаквано се показа между оголелите дървеса княз Иван-Владислав. Тръгнаха заедно и Самуил каза:
— Студено е още, особено тъй, привечер, но се усеща близка пролет.
Младият княз нищо не отговори. Малко по-нататък царят се спря и се обърна към него: — Какво става с тебе, момко?
Иван-Владислав пак не побърза с отговора си, а остави да говори загриженото му лице. После той се усмихна:
— Моите са бели грижи, чичо. И дори ме е срам да те занимавам с тях, но… ти си ми и баща, и всичко, ето сам ще видиш… Искам да се женя, чичо, и те моля да ми помогнеш.
— От помощ ли се нуждаеш?
— Не, но… без твое позволение…
— Избрал ли си девойка?
