Пушкинови епиграфи

Арсений ТарковскиПушкинови епиграфи

>        I

Пак ли ме тревожиш ти?

И какво си?…

„Стихове, съчинени по време на една безсънна нощ“1

Вникнах в скритата идея,
друг дано я продължи.
Ти поне как да живее
на потомъка кажи —

за небето или хляба,
за суетния ли ден;
или слово ще му трябва
на вървящия след мен?

Под прозореца реката
на забравата тече,
тайната на бъднината
и замайва, и влече.

Аз крещя, а той нехае,
цяла нощ свещта трепти,
сякаш пише от безкрая:
„Пак ли ме тревожиш ти?“

И не струвам дума даже
в неговите редове —
думата си той ще каже
може би след векове.

Боже мой, нима ще мина
като него край целта:
от живот — в живот мърцина,
без да стигна същността?

>        II

Като божествено видение,

Като самата красота…

„К…“2

Тъй както в ямата позната
и онзи Пленник на Кавказ —
от глината на нищетата
играчки детски правех аз.

И неизпечени, те всички
след час строшени са били —
козлета, агънца и птички,
камилки, зайци и петли.

Отгоре хвърляха децата,
тъй както в клетката на звяр,
трохи оскъдни за отплата
на тъй нетрайния ми дар.

Приспал тревогата, забравях
на мама песните дори,
но чуждия брътвеж долавях
и смисълът му се разкри.

Живеех смътно, но спасение
дойде за моя дух сломен —
като божествено видение
яви се музата пред мен.

И стълба спусна мигновено
и ме изведе във света —
прости сърдечната ми леност,
макар едва пред старостта.

>        III

И всеки път, щом почвам

да отключвам сандъка си…

„Скъперникът рицар“3