конспективност. Понякога — до предела на усещането за пропуснати възможности: там, където друг писател би се спрял и би извлякъл ефект, Рибаков се ограничава до щрих. Неговият детайл въздействува силно. Но въздействува и липсата на детайл, своеобразното изпадане на брънка. „Юра Шарок обичаше вахтанговци, обади се на Вадим Марасевич и го помоли да му намери билет.“ Кратки фрази, въпрос — отговор. Отговорът е точен, с удар „по вече забития гвоздей“. В монолозите на Сталин този похват се изпълва с оловна тежест, но това е общият художествен въздух на романа: животът се разчленява на елементи, въпроси, щрихи, щрихчета, факти, фактори; в него няма „лепкавост“, а има сцепление на кристална решетка; затова човек не „затъва“ в него, а по-скоро се оплита; главната му черта обаче е, че може да бъде „разплетен“, този живот е вменяем, логичен, отговаря на въпросите на разума.

Твърдото перо на Рибаков очертава с бързи щрихи силуети и събития, но същото това перо спира и внимателно и бавно следва най-фините ходове в мислите на героите. Логичност — ето принципа на тази реалност. Всъщност именно лабиринтът на разсъжденията е истинската база на прозата на Рибаков. Плътна мрежа от предвиждания, хипотези, версии, догадки, решения, поправки. На всички нива „Случайно ли е? Не е случайно!“ е лайтмотивът. Студентът на път за събранието, където ще го „чистят“ и изключват, преценява всяка своя стъпка. Всяка своя интонация премисля директорът на завода на път към Народния комисариат. Всичко премисля, ще прощавате, любовник, който отива при любовницата си (впрочем там не знаят такива думи: младеж отива при момичето си): дали няма да забременее? Кога да й се обади следващия път? Как да не пострада?

Тази всепроникваща логика е в странно сцепление с усещането за „изначалност“ на света, в който всичко се върши сякаш за пръв път. Децата на Арбат нямат като опора нито традиции, нито прецеденти, те живеят „a prima vista“, рисково; упорство и енергия — ето всичко, с което разполагат; създава се впечатление, сякаш те плетат логическа мрежа над пропаст: грешките са недопустими.

Понякога това усещане за пропаст под краката нахлува в съзнанието им като мигновено предчувствие. В техните ясни и точни предвиждания навлиза нещо необяснимо, зловещо, без лице и име. Като онези трима съгледвачи, които според майката на Саша Панкратов го следят. Единият е „с калпак“, другият „с балтон“, третият „с валенки“, но лица няма, качества няма: сенки. Някаква смътна тайна се мержелее под яснотата на този живот. Дали не идват оттам неочакваните бурни изблици на гняв у разсъдливата Нина Иванова? И изобщо целият сложен контрапункт на яснота и спотаеност в прозата на Рибаков? За гарата са тръгнали да изпратят приятелите си за Далечния изток Нина, Варя; всичко е ясно и определено; едни стават офицери, други ги изпращат; но случайно извърнала се, Варя вижда на перона Саша Панкратов между двама конвоири; онемява; в това зловещо видение няма никаква логика; „Варя, съвземи се!“ — казва Нина; „Ей- сега видях Саша“ — отвръща Варя; „Какви ги дрънкаш?!“ — вика Нина, внезапно разбрала, че Варя не лъже.

Мигновено изхвърляне „извън пределите на логиката“, в бездна, в несъвместимост, в необяснимост. Читателите, които познават писателския път на Анатолий Рибаков, могат да свържат този художествен контрапункт със стилистиката на другите му произведения и най-вече със стилистиката на „Тежък пясък“: с това непрестанно изброяване на варианти и избор на конкретни пътища — въпреки горчивата яснота, че всички пътища водят към гибел, мисълта продължава трескаво да търси обяснение на събитията до последния, до смъртния час.

В „Децата на Арбат“ тези начала: на неуморно работещата мисъл и на страшната, непредсказуема реалност, с която мисълта иска да се пребори — са в друго съотношение, но самата изключителна издръжливост на мисълта е чисто Рибакова черта, тя определя и почерка на писателя, и параметрите на създавания от него художествен свят. Това не е нахлуване на мисълта в реалността, това е един вид общ принцип, който важи и за мисълта, и за реалността, общ закон на реалността, в който мисълта напрегнато се вслушва.

Искам да проверя това усещане върху пример, на пръв поглед съвсем парадоксален: върху начина, по който Рибаков очертава от тази гледна точка мисълта На Сталин. Мисъл — на пръв поглед съкрушителна, волева, несъобразяваща се с нищо, сриваща всичко по пътя си, Но нека се вслушаме:

„Историята избра него, защото само той знае тайната на върховната власт в тази страна, единствен знае как да ръководи този народ, докрай познава неговите качества и недостатъци. Преди всичко недостатъците.

Руският народ е народ колективистичен. Открай време форма на неговото съществуване е общината, в основата на неговия национален характер е поставено равенството. Това създава благоприятни условия за обществото, което той гради в Русия…“

Разбира се, тук има с какво да се поспори по същество. Никога няма да се примиря с твърдението, че психиката на „еднородна маса“, която иска винаги да има „върховен вожд“, лежи в основата на руския национален характер; аз смятам, че тази психика е резултат от злощастните исторически обстоятелства в миналото, а още повече — през 30-те години — плод на обстоятелства бъдещи, предвидими: инстинктивно, търсено на всяка цена сплотяване пред лицето на наближаващата световна война… Но сега думата ми не е за това. Думата ми е за логиката на Сталиновата мисъл в художествения свят на Рибаков: „ТОЙ гради“ обществото? Не, ще прощавате, първо ТО го гради; и той, всесилният диктатор, не толкова се натрапва на страната, колкото отгатва нуждата й: убеден е, че й е нужен, воден е от нейната нужда, от нейната съдба, както той разбира тази съдба. Всъщност той е учудващо предпазлив и благоразумен, този „всесилен бог“, моментално поправя всяка дребна неточност в линията си, страхува се от грешки и непрекъснато прави отстъпки за дребни неща. „Защо трябва един секретар на градски комитет да има пряка връзка с народния комисар? (тоест защо Ломинадзе и Орджоникидзе имат смелостта да се стоварят зад гърба на Сталин? — Л. А.)… — Какво толкова — една пряка връзка — намръщи се Орджоникидзе. — Дреболия е, вярно — съгласи се Сталин и изведнъж добродушно се усмихна, — но, разбираш ли, разсейва…“ Тези добродушни усмивки ни изглеждат като уловки, дори излишни при властта, която през 1934 година вече е съсредоточил в ръцете си Сталин, но Рибаков се взира по-надълбоко: Сталин през цялото време сякаш се страхува да не наруши някакъв общ закон на реалността, за която той, скромният, обикновен работник с фуражка и ботуши, е не повече от олицетворение.

Причината не е в него, причината е в самата реалност, чийто закон той проумява.

Но как е могло да се случи всичко това? Как всичко това е станало възможно; и нелепото изключване на Саша Панкратов заради един нищо и никакъв стенвестник, и безсилието на Марк Рязанов да помогне на племенника си, и заточението на Саша, и назначаването на Юра Шарок, довчерашния жалък, уязвен завистник, в органите за безопасност и превръщането му във властелин на човешките съдби? Как се е стигнало до това: предубедено следствие, човешки живот, превърнат в брънка на зловеща интрига, Сибир, наводнен от заточени интелигенти, безсилие на Киров пред Сталин? Тези въпроси мъчително се изправят пред вас при четенето на „Децата на Арбат“: на кой да се спреш? Но къде е трябвало да се спре тогава? Кой е могъл да се спре по онзи съдбовен път? И как е набрал такава сила този обаятелен другар, този скромен миротворец и въдворител на ред, страхът пред който у стотиците милиони хора вдъхновено се е превърнал в обич към него? Къде е набрал той такава сила?

Рибаков показва дяволската пресметливост на този човек. Но показва и нещо повече: почвата на верните му предвиждания. Яростта на Баулин и Столпер, двама низови секретари, мигновено вкопчващи се в смъртна хватка (смъртна!, та нали всеки е готов още от първата фраза да отлъчи, да изхвърли от реалността другия!). Да, Дяков, следователят на Саша, е йезуит и ловец на души, но откъде се е взел той? Ами Юра Шарок, кроткият син на бивш щивач-частник, нали идва „отдолу“, и то идва сам, нали търси хора като Дяков! Да, Ягода е използувал Николаев. Но нали самият Николаев, работник, издигнал се до инспектор, а после изпратен от „троцкистите“ обратно в завода, уязвен, отблъснат, — нали все пак Николаев сам е написал и изпратил до органите писмо, в което казва, че е готов на всичко…

„…Марк Александрович ставаше, ръкопляскаше, викаше «ура». С куртка военен образец, само че по- светла от куртките на членовете на президиума, Сталин бе застанал на трибуната, прехвърляше листовете, спокойно изчакваше да свършат овациите. Изглеждаше, сякаш възприема аплодисментите като адресирани не до него, а до онова, което той олицетворява — до великите победи на страната и партията, и самият той ръкопляскаше на този условен Сталин…“

В художествения свят на Рибаков има една точка, в която тайната на този свят е събрана като във

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату