Пол Андерсън
Далечни спомени
— Точно сега ли трябва да тръгнеш? — попита Клер и ме хвана за ръката.
— Да. Не се вълнувай, миличкото ми. Ще направя една купчина мангизи и утре ще го отпразнуваме. Отдавна не сме имали повод, нали?
— Много важно — рече тя. — Толкова не ми се иска да тръгваш. — Направи пауза и добави: — Добре де, хайде.
Стърчеше до вратата и се усмихваше, докато слизах по стъпалата. Като се качих на автобуса, за стотен път си помислих, че въпреки всичко в живота ми провървя.
Рен живееше в голяма стара къща в богаташки квартал. Той лично ми отвори — висок мъж с посивели коси и уморен поглед.
— А, господин Арманд. Вие сте изключително точен. Влизайте.
Въведе ме в малка гостна. По четирите стени от пода до тавана бяха подредени книги.
— Седнете. Нещо за пиене?
Доколкото разбрах, двамата бяхме сами.
— Може би малко вино.
Погледнах през прозореца. По улицата мина автомобил последен модел. Удобно е да се седи в елегантно кожено кресло. Тези житейски дреболии ме успокояват. Рен се върна с бутилка вино и наля на двамата. Най-добра марка бургундско. Седна срещу мен и кръстоса крака.
— Можете да си тръгнете, когато ви се прииска. Няма да променя мнението си за вас. — На лицето му цъфна някакво подобие на усмивка. — Не е случайно, че в договора няма такава клауза. Вие сте женен, нали?
Кимнах, но това не е повод да отстъпвам. Точно обратното, поради тази причина съм тук. Клер работи, но очакваме дете. Що се отнася до мен, знаете колко получава един асистент в катедрата по химия. Нашумелите псхофизични експерименти на Рен му бяха осигурили солидни финанси, доброволците също заработваха добре. Няколко часа в този дом биха могли солидно да подкрепят бюджета ни. Обаче…
— Не съм чувал за някаква опасност. Нали не изпращате хората в миналото? Имам предвид — физически.
— Не — Рен заби поглед в някаква точка над главата ми. — Но методът е нов… има доста неразбираеми неща… Не мога да предскажа колко далеч в миналото ще попаднете и какво ще ви се случи там. Да допуснем, че ваш прародител ще изпита огромно сътресение от факта, че сте там. Какъв ефект ще има това върху вас?
— Ами… Случвало ли се е с някого?
— Да, никакви нарушения в психиката. Но при завръщането някои изпадат в стрес, необходимо е време, за да се уравновесят. Други твърдят, че не забелязват нищо ненормално за себе си, но въпреки това няколко дни са в дълбока депресия. Но всички, без изключения, не могат веднага да се приспособят към привичната обстановка. Така че след завръщането едва ли ще можете веднага да тръгнете на работа, господин Арманд.
— Предупредиха ме и съм уговорил всичко — казах, вперил очи в чашата.
— Всичко би трябвало да се оправи след седмица. Макар да не давам никакви гаранции.
— Разбира се.
— Прекрасно. — Рен се усмихна и се отпусна в креслото. — Хайде да се опознаем по-добре. Зная твърде малко за вас. Само това, че вашият психопрофил е подходящ за нашите експерименти. Французин ли сте?
— Да. От долината на река Дордон. Родителите ми са живели там, но аз съм роден тук, баща ми беше дипломат. Обичам Франция, но предпочетох да стана американец.
— Не е задължително да се окажете точно там. Европейските народи толкова се смесиха… Искам да ви изпратя в по-далечно минало, отколкото при досегашните ми опити.
Отпи глътка вино.
— Познавате ли добре теорията за времевото психопътуване?
— Само от научнопопулярните списания — признах. — Значи така… Моята житейска линия минава през нашия пространствено-времеви континуум по-нататък от деня на раждането ми. В точката на моята поява на белия свят тя се слива с линията на моите родители после с линията на техните родители… И така до първата жива клетка. Мозъкът, или съзнанието — както щете, е просто функция на житейската линия на индивида и на развитието на света. Вие сте открили, че при определени условия съзнанието може да се премести в друга част от житейската линия, все едно че отскача назад. Теоретиците все още спорят, а теолозите твърдят, че сте потвърдили съществуването на душата.
— Доста добре — Рен се усмихна. — А вашето лично мнение?
— Моята подготовка не ми позволява да имам лично мнение. Прав ли съм? В своите публични изяви вие постоянно повтаряте, че засега нямате достатъчно информация, но като новатор…
Гласът ми трепна, Рен ме прекъсна.
— Оставете това — вероятно усети колко съм впечатлен от откритието му. — Не съм направил нищо особено. Просто систематизирах предшествениците си Дън и Рейн. Твърде много дължа на Митчел и колегите му. Честно казано, просто свързах техните успехи с новите идеи на психологията и космологията и използвах съвременна техника за проверка на хипотезите им.
— Да си призная, чудя се защо не ме изпратите в бъдещето?
— И аз не зная. Просто засега… не мога. Във всеки от начините има някакви недостатъци.
После мина в академичен тон, явно с цел самозащита.
— А сега, въпреки прочетените от вас статии, господин Арманд, да поговорим за нашия конкретен експеримент. В продължение на няколко часа вашето тяло ще бъде тук, за същото време съзнанието ви ще се премести в мозъка на ваш далечен праотец и ще се слее с него изцяло. При завръщането ще си спомняте всичко, което е ставало там, сякаш сте били самият онзи човек. И нищо друго.
Сърцето ми се разтуптя, видях се като нов Фауст.
Качихме се в лабораторията, която някога е била спалня. Свалих сакото и обувките, разкопчах ризата и легнах на кушетката. Професорът ми даде таблетка транквилизатор, включи индукционното поле и… И потъна в мрак.
Казвам се Аргнах-ескаладуан-торклук, което означава „Онзи, който води конете с връв“. Истинското си име пазя в тайна от магьосниците и духовете на вятъра, никога не го казвам гласно. Когато се появиха първите косми по лицето ми, получих това име, тъй като се размотавах около мястото за водопой, и когато налетя конският табун, метнах връв на един от тях, прерязах му гърлото и отнесох месото в пещерата. Случи се по време на Похода, когато момчетата за пръв път отиват на лов. После ни отвеждат на някакво тъмно място, където стенат духовете на вятъра, отрязват ти половината от средния пръст на лявата ръка и я пренасят в жертва. После ставаш мъж и можеш да си избираш жена.
Вече не помня колко отдавна се е случило това. Мъжете не обръщат внимание на времето. Сега съм в разцвета на силите си и нямам никакви надежди да се върна.
Слизам от хълма, снегът затрупва следите ми. Дърветата си говорят нещо с поривите на вятъра. Някъде далеч се чува рев на лъв. Може би е онзи, който изяде Андутаналока-гаргут, когато на земята падаха мокри листа. Изтръпнах и погалих талисмана от мама, защото не исках да се срещам с духа на Андутаналока, който ще ме гледа от очите на лъва.
Измежду редките облаци надничаха звезди. Снегът ме биеше в гърдите и през кожения елек се вмъкваше в пазвата. Не се виждаше нищо, но се промъквах напред като всеки ловец, усещайки с кожата си какво става наоколо. Дрехите би трябвало да ме защитят, но гоблините имат по-силни ръце от хората. Всеки от тях може да метне камък така, че да ми разтроши главата. Тогава тялото ми ще остане на вълците, но къде ще отиде бедната ми душа? Вятърът ще я отнесе към горите на северната тундра.
Имах оръжия — три кокалени ножа в пояса, няколко малки копия в торбата на рамото, метална тояга. Първото копие — с накрайник от кост на вълк, за да хапе по-здраво — е обаяно от Ингмарак-шама. Накрайниците на другите са каменни. Свободните ми пръсти галеха талисмана от мама. Но единственият ми спътник беше вятърът.
