комплекс… Онаниране… Дребни кражби… Накратко, нищо особено. Преписвал на изпити, после някакъв несръчен опит… през първата нощ с жена… нищо не се получило… бил прекалено притеснен… После някаква кавга в кафене. (Слава богу, че Джим, свидетелят на срама му, вече живее в Чикаго.) А още по- късно: стомашно разстройство по време на официален прием… позорното му мълчание, когато уволняваха стария Карвър… нямаше сили да възрази на декана… И сега: колко досаден е малкият ревльо… не те оставя спокойно да дочетеш Розамънд Маршал… да огледаш спокойно стегнатите в шлифери високи момичешки гърди… пък и тези гадни академични интриги — ха, да дадат на Симънсън научна степен!… само защото е хубавец… и онзи лепкав и срамен страх през нощта, когато разбра, че смъртта го дебне…
И какво от това? Професорът е достоен човек, добър и честен, неговият вътрешен свят принадлежи само нему и на неговия Ангел Хранител. Съвсем малка част от тайните му помисли се реализират в живота. Тогава нека пази спокойно спомените си за себе си.
Кейн го остави на мира.
С времето телепатията го научи на търпимост. Да не очаква много от първия срещнат. Никой не е безупречен. Е, може би отец Шлиман и още неколцина… Не, и те си бяха нормални хора, и те си имаха слабости. Разликата може би е в това, че по-добре познаваха света.
А неговата собствена вина? Бог е свидетел, не е по-добър от останалите. Дори може би е по-лош, но нима е виновен — така са се стекли нещата. Ако например изпитваш полово влечение, но съзнанието ти не може да съществува съвместно с нейното, тогава животът става безкрайно страдание. Трябваше често да сменя гаджетата си, но беше безсилен да се противопостави на аскетичното възпитание през юношеството.
— Извинявайте, да имате огънче?
„Лина е мъртва и никога няма да свикна с мисълта, че няма да я видя повече. Как сега ще понеса страданията на самотния живот…“
— Заповядайте.
Това е най-страшното: да споделяш техните болки и да не можеш да им помогнеш с нищо, освен с клечка кибрит.
Мушнал ръце в джобовете, Кейн пое към университета. Спря се на Оксфорд стрийт — вдясно бяха двете огромни унниверситетски сгради. Другите се виждаха зад евкалиптовата горичка. През процеждащата се през короните светлина тревата изглеждаше червена. Като опипа мозъка на минаващия наблизо студент, Кейн научи къде се намира библиотеката. Огромно, добре подредено книгохранилище. Може би там някъде се крие отговорът на неговия проблем.
Разрешение да работи с библиотечните фондове имаше: млад талантлив писател търси материали за нов роман.
Докато пресичаше Оксфорд стрийт, Кейн неволно се усмихна. Литературата беше кажи-речи единственото, с което можеше да се занимава. Животът на село го спасяваше от досега с възпалените мозъци на гражданите. Способността да чувства и разбира душите им, а също и фактът, че само пет минути на оживено място му даваха материал за цяла дузина разкази, му осигуряваха добър доход. Дразнеха го само неизбежната в такива случаи популярност, свързаните с издаването на книгите делови пътувания, срещите с читателите, литературните салони… Не ги обичаше. Предпочиташе да живее в сянка.
Казаха, че никой, освен агентът му, не знае кой е истинският Б. Травен. Тогава на Крейн му хрумна, че може би този Б. Травен е сроден нему. И след доста време стигна до извода, че… Не, на Земята той е единствен, безкрайно самотен мутант, ако не се брои…
Вече три години тази мисъл не му даваше покой. Спомените отново нахлуха. Сякаш отново бе седнал в ресторант-вагона на нощния експрес, пронизващ просторите на Уайоминг. И когато в мрака профуча насрещният влак, нещо сякаш го опари… изтърва чашата… нейната мисъл удари мозъка му като светкавица… разпознаха се… После контактът пропадна. Тогава, дявол да го вземе, трябваше да дръпне внезапната спирачка. И тя трябваше да направи същото… Те бяха длъжни да спрат влаковете, да слязат и да си протегнат ръце.
Сега е вече късно. Минаха три години в уморителна празнота. Някъде наоколо е живяла млада жена; тя също е притежавала телепатични способности… Докосването с нейния разум го изпълваше с нежност.
Не знаеше нищо за нея. Обърна се към частни детективи. (А какво можеше да им каже? „Търся едно момиче, което пътуваше в еди кой си влак?“) Обявите във всички големи вестници също не дадоха резултат, ако не се броят няколкото странни писма. Може би тя не чете колонките с лични обяви — той също никога не поглежда към тях. Като човек, който тънко разбира и улавя човека, намираше в тях твърде много болка и страдания…
Може би библиотеката ще го наведе на някакви следи. Както е известно, ако в едно крайно пространство има две точки, една от които е в постоянно движение, за да обходи всички безкрайно малки обеми dV, тя непременно ще се сблъска с втората, при това в крайно време… Но само при условие, че онази, другата, през цялото време е неподвижна.
Кейн започна да се спуска по криволичещата алея към входа. Уморен полицай проверяваше дали минаващите коли имат необходимите разрешителни. Парадокс на прогреса: цял тон стомана премества в пространството един-двама толкова бързо и сигурно, че става практически независима. При това непрекъснато изгаря невъзстановимия нефт и души градовете. Телепатичното общество трябва да бъде организирано по-рационално: да проследиш и излекуваш и най-малките потресения на детската душа, да бъде изчегъртан дебелият слой от вини и пороци, хората да не могат да се убиват — просто защото ще чувстват болезнено смъртта на другия…
Адам и Ева? Е, не можеш от само двама души да създадеш здраво човечество. Но ако нашите деца (с нея) се окажат телепати и ако се посветим изцяло на тази цел, ще изучим как се онаследява този дар; тогава при всяко следващо поколение ще бъдем все повече и накрая ще можем да се разкрием. Нашите психолози ще могат да помогнат на всички, които страдат от глухотата на разума. Човекът ще стане прекрасен, чист, здрав…
Идваше краят на деня. Наоколо студентите, насядали по тревата, си разказваха весели истории. После ще дойде раздумката с халба бира в ръка, разходката из околните хълмове, откъдето градът прилича на загадъчно съзвездие… Сигурно е хубаво да си млад и глухоням от гледна точка на телепатията.
Наблизо притича куче и Кейн изцяло се потопи в простото безсловесно щастие, наречено кучешки живот.
А може би наистина е по-добре да си куче? Едва ли. Ако човекът познава повече страдания, познава и повече щастливи минути. Като при телепатите — да, разбира се, ти си много по-лесно раним, но пък си помисли за тези глухонеми! Техният разум е обречен на вечна самота, докато ти можеш да се слееш с любовта не само в поривите на страстите, но и духовно…
Преди да влезе в библиотеката, Кейн реши, че не е зле да изпуши една цигара. Застанал на стъпалата, дръпна дълбоко и тогава забеляза изненада в очите на минаващата край него жена. Като се настрои, разбра, че можело да се пуши и вътре. Телепатията е наистина полезно нещо. И все пак да се пуши под залязващото слънце е по-приятно.
„Хайде сега да видим какво ще стане при субституцията с интеграл от хикс на квадрат. Да положим, че игрек е равен на логаритъм от хикс… Хм, става интересно. Само не разбирам какво красиво е виждал в тази глупотевина Евклид…“
Цигарата падна от устата му. Сърцето му заблъска така, че сякаш заглуши мисълта в мозъка на студента по физика — нормално момче, намерил някакво решение… И странното усещане, че още някой подслушва тези мисли… още някой… някой друг…
Тя…
Изправен, със затворени очи, Кейн дишаше трескаво.
„Ти си тук? Тук ли си?“
„Не мога да повярвам. Или така ми се струва?“
„Аз съм онзи мъж от влака…“
„А аз съм онази жена…“
Ето я онази вълнуваща и трогателна общност на умовете!
— Хей, господине, какво ви става?
Кейн едва не закрещя. Нейната мисъл идваше отдалеч, едва доловима, схващаше само приглушени
