Пол Андерсън
Мародерът
Ние браним Великия договор, но младото поколение, което покорява далечните звезди, много често не разбира това.
Обикновено те ползват услугите ни. (Къде е звездолетът „Харпсонг“, отдавна го очакват в космодрума?… Ще издържи ли новото кибернетично производство на планетата Оазис конкуренцията с фирмите от вече населените светове?… Появиха се бандити… Какво да правим със странните същества, на които се натъкнахме?…) Но щом им препречим пътя и им кажем: „Не може!“, в миг се превръщаме в корди, т.е. врагове.
В този смисъл типичен е случаят с мъртвата планета Сполука. Сега, след като е изминало много време — цяло поколение, Службата е готова да огласи истината и аз мога да разкажа за Майк Тревелян, Хуан Мърдок, Пушача, рижата Фаустина и за останалите, а вие сами решете кой е прав и кой не е.
По онова време Тревелян винаги прекарваше отпуска си на Земята. Нейната патриархалност успокояваше опънатите му до крайност нерви, а приключения си имаше предостатъчно по другите светове. Благодарение на това Тревелян естествено беше свой човек в мозъчния център на Службата, ако организация, действаща из цялата Галактика, можеше да има такъв. Ето защо той имаше много по-широка представа от мнозина свои колеги как стоят нещата със спазването на Договора. Посвещаваха го в твърде важни тайни.
Подозирам, че Тревелян се стараеше да използва всяка възможност да пие вода от изворите на човечеството, тъй като по-голямата част от живота си прекарваше под чужди слънца. И желанието му да бъде верен страж на Договора укрепваше с всяка изминала година.
Никой не можеше да го нарече педант. Плещест, чернокос, с орлов нос и очи с цвета на морска вълна, винаги готов да се усмихне, облечен по последна мода, той се наслаждаваше на всички житейски радости — от Бах до халба бира.
Когато компютърът повика Тревелян във връзка с планетата Сполука, той прекарваше отпуска си в прекрасната зелена долина на Дордона. Каменната къща на приятелката му беше построена през Средновековието в подножието на една огромна скала. Вътрешните промени не бяха засегнали външния вид на жилището, което през тези дълги години се беше сляло с околния пейзаж. Покрай фасадата растяха храсти, скриващи археологическите разкопки на селище на ловци от времето, когато ледници покривали Северна Европа. Но сега над главите профучаваха не дротици, а ракетопланът, летящ от Алжир до Гренландия. А през нощта сред звездите, до които хората вече бяха стигнали, се носеха искриците на звездолетите. По цялата планета не бяха много местата, където толкова остро се усещаше непрекъснатостта на времето.
— Нима вече ти е време? — В гласа на Брейханза Дайен се промъкна тъга: тя обичаше Тревелян, а се налагаше твърде често да се разделят.
— За съжаление трябва да тръгвам. Компютърът няма да ме безпокои за дреболии. Всички знаят колко здравомислеща машина е. — Забелязвайки, че тя не реагира на шегата му, той поясни: — Компютърът е стигнал до извода, че в момента аз съм единственият сътрудник на Службата, който вече си е имал работа с един индивид. Това е хлъзгав като риба тип с остри зъби и моят опит може да изиграе решаваща роля.
— Да се надяваме — тя преглътна сълзите си и му подаде устни за прощална целувка, — че ще успееш да прибавиш… остатъка от този отпуск… към следващия и ще го прекараме заедно у дома. Нали?
— С удоволствие. — Тревелян се стараеше никога да не дава обещания. Целуна Брейханза и вдишвайки дълбоко аромата на лятно сено, заедно с нея се върна в къщата.
След като се прости по телефона със съседите — мили, добродушни селяни, чиито деди са живели в тези краища от незапомнени времена, Брейханза го откара до Бордо. Оттам с ракетоплан стигна до космодрума Невада. Благодарение на точните изчисления на компютъра можеше веднага да започне работа, а ако му провърви, дори да се срещне в непринудена обстановка с Хуан Мърдок.
Точно така и стана. Слънцето се плъзгаше към хоризонта, обагряйки в пурпур далечните планини. Но градът властно преграждаше красотата на природата. Гигантските бетонни кубове се издигаха над препълнените с транспортни средства улици. Пронизителните викове на търговците проникваха през грохота на двигателите. Звездното небе изчезна в неистовия блясък на рекламите. Хора и жители на други планети се блъскаха, ругаеха се, мошеничестваха, биеха се, крадяха, проповядваха, забогатяваха, разоряваха се, появяваха се и изчезваха; зад тази шумна фасада се криеше бликаща енергия, която търговските кораби докарваха от далечните звезди. Тревелян си позволи само едно късо „фу“, когато го заля лавината от невероятни миризми.
Точно такива градове беше срещал на стотина планети. Лесно получи сведения от случаен съсед на стойката на бара. В края на краищата намери един човек от екипажа на Мърдок и разбра къде прекарва вечерта шефът. Този път Тревелян попадна не в евтин бардак, където очите сълзяха от дима, а в тихия и разкошен Алтаир Хауз.
Оберкелнерът — от друга планета, не искаше да го пусне. Капитан Мърдок помоли да не го безпокоят. Той има важна среща. Капитан Мърдок има право… Тревелян му показа удостоверението си. То не му даваше никакви привилегии, но наскоро Службата беше предотвратила война на родната планета на оберкелнера.
Тревелян се качи на горния етаж и помоли да го заведат в апартамента на Мърдок. Казаха му, че гостенинът на капитана си е тръгнал в прекрасно настроение, а Мърдок и дамата му си поръчали шампанско.
— Влезте, влезте! — проехтя познат глас.
Вратата се плъзна в стената и Тревелян прекрачи прага.
— А аз помислих, че е… Кълна се в Слънцето! Пак ти! — Мърдок стана. Постоя сред завесите и картините, блестящите сервизи, тихата музика и благовонията. Сетне с котешка походка заобиколи масата и застана плътно до Тревелян.
Висок широкоплещест блондин с дълги пшенични мустаци върху грубото, прорязано с дълбоки бръчки лице, той беше елегантно облечен, макар че тези ярки цветове на Земята вече бяха излезли от мода.
Жената — стройна белокожа красавица с безупречни черти на лицето, над които пламтеше шапка от огнено рижи коси, остана седнала. Тревелян веднага разбра, че това не е случайно момиче на капитана. В погледа й се четеше открита враждебност.
Тревелян се поклони:
— Моля да ме извините, ако съм попречил.
Мърдок се разсмя:
— Разбира се, разбира се, Майк! Прощавам ти. Само ако не се каниш да се застояваш… — Той потупа Тревелян по рамото. — Как си? Откога не сме се виждали?
— Пет или шест години. — Тревелян се насили да се усмихне. — Извинете ме, че ви обезпокоих, но разбрах, че вдругиден отлитате и през следващите двадесет и четири часа ще имате маса работа.
— Прав си, приятелю. Това е нашата прощална вечер. Започна обаче с делова среща: трябваше да решаваме финансови въпроси, тъй че можем да отложим празнуването с още няколко минути. — Гласът на Мърдок звучеше доброжелателно, но погледът му оставаше хладен. — Да минем на въпроса, а? Ти не си дошъл тук да пожелаеш приятен път на стария си приятел, нали?
— Не само за това — призна Тревелян.
Мърдок го хвана подръка и го заведе до масата.
— Седни, моля те, и изпий чашка с нас. Фаустина, запознай се с Майк Тревелян от Координационната служба на Звездния съвет.
— Хуан ми е говорил за вас — сухо отвърна жената.
Тревелян седна и се помъчи да отпусне мускулите си, за да не се отвлича мозъкът му от предстоящия двубой.
— Надявам се, че не е оскърбил слуха на дамата с неприятни отзиви.
— Аз съм от Нов Марс — изпръхтя Фаустина. — Там не са свикнали да говорят с мъжете и жените на различни езици.
„Бих могъл да се досетя“ — помисли Тревелян. Мнозина се заблуждават, че в Галактиката има още немалко планети, на които човек може да живее. А в действителност вече се заселват и най-малко годните
