мисли. Те вярвали в бога и в божията власт над техния живот. Неделен ден се сбирали в малките протестантски църквици да послушат за бога и неговите дела. Тия църкви били център на обществения и духовен живот на времето. Образът на бога властвал в сърцата на хората.
И така, роден с въображение и натрупал огромна интелектуална енергия, Джеси Бентли с цялото си сърце се обърна към бога. Когато войната отне живота на братята му, в това той съзря божия пръст. Когато баща му се поболя и нямаше сили да управлява фермата — и това прие за знамение от бога. В големия град, когато му пратиха вест, цяла нощ той се скита из улиците, потънал в размисли, а когато се прибра у дома, пое фермата и работата потръгна, пак бродеше по цели нощи по горите и заоблените бърда и мислеше за бога.
По време на тия нощни скиталчества взе да вярва, че според божията промисъл му е отредено да стане велик. Почна да става ненаситен и нетърпелив, измъчваше се, че имотът му стига само шестстотин акра. Коленичил в ъгълчето до оградата на някоя ливада, той издигаше глас към смълчаните небеса и като вдигнеше взор, виждаше как звездите му отвръщат със своето сияние.
Една вечер, няколко месеца след бащината му смърт, когато всеки миг жена му Катрин очакваше дете, Джеси излезе от къщи и пое надалеч в мрака. Фермата на Бентли се гушеше в неголяма долинка, напоявана от водите на Уайн Крийк. Джеси Бентли тръгна край поточето, стигна края на своята ферма и прекрачи в земите на съседите. Тук долината постепенно се разширяваше, после отново се стесни, а той не спираше да върви. Пред очите му се откриваха ширни простори от ниви и гори. Луната надникна иззад облаците, Джеси изкачи невисок хребет и приседна за размисъл.
Мислеше си, че като предан божи служител цялата ивица земя, дето преброди тая вечер, нему трябва да принадлежи. Сети се за загиналите си братя и мислено ги укори, че не са работили още по-усърдно, та да завладеят повече земи. Край него в лунната нощ малкото поточе препускаше върху облите камъни и Джеси отново зарея мисли към древните хора, които също като него притежавали стада и земи.
Някакъв нереален импулс — отчасти страх, отчасти алчност — облада Джеси Бентли. Той си спомни как в библейското сказание Господ бог се явяваше на оня, другия Джеси3, и му казваше да изпрати сина си Давид там, дето Саул и хората на Израел се бият срещу филистимляните в Дъбовата долина. В съзнанието на Джеси се загнезди убеждението, че охайските фермери, които владееха земите по долината на Уайн Крийк, са филистимляни и врагове на бога.
— Ами не щеш ли — шепнеше си той — измежду тях да изникне някой, който като Голиат, филистимлянина от Гет, ме срази и отнеме всичкия ми имот? — И въображението му го караше да изстрадва агонизиращия ужас, който сигурно е свивал сърцето на Саул преди идването на Давид. Джеси скокна на крака и се втурна в нощта. Тичаше и зовеше бога. Гласът му отекваше далеч отвъд ниските ридове.
— Помогни ми, Господи — викаше той, — дари ме тази нощ със син от утробата на Катрин. Нека ме докосне Твоята милост. Прати ми син, когото ще нарека Давид, и той ще ми помогне да изтръгнем завинаги тия земи от ръцете на филистимляните, за да ги посветя на Тебе и изградя върху тях Твоето царство на земята.
Част втора
Дейвид Харви от Уайнсбърг, Охайо, бе внук на собственика на фермата Джеси Бентли. Когато стана дванадесетгодишен, отиде да живее при стария Бентли. Майка му, Луиз Бентли, детето, което се роди в оная нощ, когато Джеси търчеше из полята и молеше бога да го дари с мъжка рожба, израсна във фермата, стана жена и се омъжи за младия Джон Харди от Уайнсбърг, който по-сетне стана банкер. Луиз и мъжът й нямаха щастлив брак и всички смятаха, че вината е в нея. Тя бе дребна, с проницателни сиви очи и тъмни коси. Още от дете бе предразположена към нервни пристъпи и ако не бе разлютена, биваше мълчалива и навъсена. Из Уайнсбърг се мълвеше, че пиела. Мъжът й, банкерът, внимателен и кадърен човек, какво ли не направи, за да я ощастливи. Щом взе да трупа добри пари, купи й просторна тухлена къща на Елм Стрийт в Уайнсбърг и бе едничкият мъж в градчето, който поддържаше кочияш за кабриолета на жена си.
Ала Луиз не можеше да се зарадва на нищо. Тя изпадаше в полуистерични гневни припадъци и тогава или не обелваше нито дума, или ставаше буйна и свадлива, сипеше ругатни, разярено крещеше. Веднъж грабна кухненския нож и заплаши да намушка съпруга си. Друг път нарочно подпали къщата и доста често се залостваше в стаята си дни наред и не искаше никого да види. Животът й, почти отшелнически, даваше храна за какви ли не приказки. Говореше се, че взема опиати, че бяга от хорските очи, защото често е толкова пияна, та състоянието й не може да се скрие. А понякога в летните следобеди се измъкваше от къщата и сядаше в кабриолета. Освобождаваше кочияша и като грабваше поводите в свои ръце, препускаше в лудешки бяг из градските улици. Даже да се изпречеше пешеходец на пътя й, тя караше право напред, а стъписаният човечец побягваше накъдето му видят очите. Хората от Уайнсбърг взеха да мислят, че тя нарочно иска да ги премаже. След като обиколеше няколко улици, сечейки остро завоите и шибайки неспирно конете, тя се понасяше извън града. По междуселските пътища, когато уайнсбъргските къщи се скриеха от погледа й, тя отпускаше поводите, конете забавяха ход и нейното диво, безразсъдно настроение минаваше. Унасяше се в мисли и си говореше сама. Някой път сълзи напираха в очите й. Но когато стигнеше града, отново започваше лудешкото препускане по смълчаните улици. Ако не беше авторитетът на съпруга й и уважението, което вдъхваше у хората, градският съдия-изпълнител отдавна да я бе арестувал, и то не един път.
Малкият Дейвид Харви растеше под един покрив с тази жена и както може да се предположи, в детството му нямаше много радост. Тогава бе прекалено невръстен за да има собствено мнение за хората, ала не бе никак трудно да си състави определено мнение за жената, която бе негова майка. Дейвид бе скромно и послушно дете и дори уайнсбъргчани доста време го имаха за малко глуповат. От малък имаше странен навик — вторачваше продължително тъмните си очи в предмети и хора, но сякаш не ги виждаше. Чуеше ли, че се говори за майка му или че тя ругае по баща му, спотулваше се нейде подплашено. Ала нявга не намираше скривалище и се сащисваше. Тогава прилепяше лице до някое дърво или до стената — ако си бе вкъщи, — затваряше очи и се мъчеше да не мисли. Имаше навика сам да си говори и настроения на тиха печал започнаха да го обсебват още в ранно детство.
Когато отиваше във фермата да види дядо си, Дейвид се чувстваше напълно доволен и щастлив. Често му се искаше да не се връща въобще в града и веднъж, прибирайки се след дълго гостуване на дядо си, преживя нещо, което остави трайни следи в съзнанието му.
До града го докара един от ратаите. Човекът бързаше да си свърши някаква работа и остави момчето в началото на улицата, където живееха семейство Харди. Бе есен, започна да се здрачава, а небето бе забулено в облаци. На Дейвид нещо му стана. Беше му противно да се върне в дома, в който живееха майка му и баща му, и тласнат от внезапен импулс, реши да избяга от къщи. Намисли да се върне във фермата при дядо си, ала загуби пътя и часове наред броди по междуселските пътища, разплакан и изплашен. Ливна дъжд, светкавици раздираха небето. Разпаленото въображение на момчето виждаше и чуваше в мрака страхотни неща. Лека-полека Дейвид взе да вярва, че е попаднал в чудовищна незнайна пустош, където преди не е стъпвал човешки крак. От вси страни го обгръщаше безпределна тъма. Вятърът свиреше в дърветата и го караше да потръпва от ужас. В един миг конски впряг затрополи по пътя, дето тичаше момчето, ала то се стресна и се прехвърли през една ограда. Хукна напреко през полето, стигна до някакъв друг път и като се свлече на колене, опипа меката почва под себе си. На тоя свят не му бе останал друг близък, освен дядо му, ала то се боеше, че няма и него да открие в тоя непрогледен мрак. Прибирайки се от града, някакъв фермер дочу плача му и го отведе в бащината му къща. Ала момчето бе капнало от умора и толкова разстроено, че не си даваше сметка какво бе станало с него.
Бащата на Дейвид случайно разбра, че синът му е изчезнал. Срещна на улицата ратая от фермата на Бентли и узна, че синът му е вече в града. Но след като момчето не се появи вкъщи, Джон Харви вдигна тревога и с още неколцина мъже тръгнаха да го търсят извън града. Слухът, че Дейвид е отвлечен, бързо обиколи улиците на Уайнсбърг. Когато момчето се прибра, цялата къща тънеше в мрак, но майка му се появи и крепко го притисна в прегръдките си. Дейвид сметна, че тя мигом се е преобразила. Просто не можеше да повярва, че такова приказно нещо става с него. Със собствените си ръце Луиз Харди окъпа изнемощялото дете и му приготви вечеря. Не го пусна сам да си легне, а когато сложи нощничката си, тя духна лампата, седна на един стол и го взе в обятията си. Цял час остана на стола, притиснала до гърди детето си. И непрекъснато тихо му говореше. Дейвид не можеше да проумее кое бе предизвикало промяната в нея. Вечно
