каквито ядат в градските апартаменти. Есента след запознанството й с доктора тя се омъжила за него, а пролетта се поминала. През цялата зима той й четял откъслечните мисли, които бил надраскал върху хартийките. Прочитал ги, разсмивал се и отново ги напъхвал в джобовете, за да се превърнат в кръгли и твърди топчета.
Майка
Елизабет Уилард, майката на Джордж Уилард, бе висока и суха, с лице, осеяно от белезите на едра шарка. Макар само четиридесет и пет годишна, неведома болест бе изпила жарта от нейното тяло. Бяло и бездушно, тя сновеше из запуснатия стар хотел, гледаше избелелите тапети и оръфани килими, а когато имаше сили, вършеше работата на прислужница и подреждаше леглата, изцапани от преспалите в тях затлъстели пътуващи търговци. Мъжът й, Том Уилард, спретнат, строен, с изопнати рамене и енергична войнишка стъпка, с черни мустаци, приучени да се вият право нагоре, се мъчеше въобще да не мисли за нея. Високата й призрачна сянка, която бавно се плъзгаше из коридорите, той приемаше като укор срещу себе си. Спомнеше ли си за нея, кръвта нахлуваше в главата му и той почваше да ругае. Хотелът не носеше доходи, бе вечно на ръба на разорението и на Том Уилард му се щеше да се махне. Старата сграда и жената, която живееше там с него, той смяташе за нещо пропаднало и загубено. Хотелът, където бе започнал живота си с толкова надежди, сега бе призрачна сянка на онова, което един истински хотел трябва да бъде. И когато се движеше делово и напето из улиците на Уайнсбърг, често-често се извръщаше рязко назад от страх, че призракът на хотела и на жената вътре го преследват дори навън.
— Проклет да е тоя живот, проклет да е! — изломотваше безпомощно той.
Том Уилард имаше слабост към местната политика и от години бе лидер на демократите в това изцяло републиканско градче. Ще дойде ден, казваше си той, когато политиката ще се обърне в моя полза и тогава за всичките тия години на безкористна служба ще получа богата отплата. Мечтаеше да го изберат в Конгреса, дори да стане губернатор. Веднъж на събрание, когато един от по-новите членове на партията взе да се бие в гърдите за преданата си служба, Том Уилард кипна и побеля като платно:
— Я си затваряй устата! — ревна той и изгледа всички наоколо. — Какво разбираш ти от вярна служба? Кой си ти, сополанко такъв? Я се замисли за моето дело! Аз открай време съм демократ, тук, в Уайнсбърг, където това се смяташе за престъпление! В ония години нас с пушки ни гонеха!
Между Елизабет Уилард и единствения й син Джордж съществуваше дълбока и неизказана привързаност и тя почиваше на една моминска мечта, вече отдавна погребана. Пред сина си тя бе сдържана и плаха, ала нявга, додето той шареше из града, отдаден на своите репортерски задачи, тя влизаше в стаята му, затваряше вратата след себе си и се отпускаше на колене край прозореца пред писалището му, приспособено от кухненска маса. В стаята му тя се отдаваше на нещо като обред — полумолитва, полуповеля, — отправен към небесата. В момчешката фигура копнееше да съзре нещо почти забравено, някаква възродена частичка от нейната някогашна същност. И затова молеше бога:
— Даже да си отида от този свят, ще съумея да те предвардя от несполуки — простенваше тя тъй дълбоко убедена, че цялото й тяло се тресеше. Очите й горяха, ръцете се стягаха в юмруци. — Дори да съм покойница, но да видя, че той се превръща в същото жалко и непотребно същество, каквото съм аз, ще се върна — решително заявяваше тя. — Моля те, боже, дай ми това право. Искам го. Ще заплатя за него. Нека господ стовари юмруците си върху мен. Всеки негов удар ще понеса, стига само момчето ми да има възможност да се изяви и заради двама ни. — И като млъкваше в нерешителност, жената оглеждаше стаята. — И не му позволявай да стане преуспяващ и дързък! — добавяше тя боязливо.
Привързаността между Джордж Уилард и неговата майка външно не личеше, бе нещо обикновено, без значение. Ако бе болна и седеше край прозореца в стаята си, привечер той се отбиваше при нея. Седяха заедно до прозореца, който гледаше към покрива на малка дървена постройка по Мейн Стрийт. Като извърнеха глави, през другия прозорец виждаха тясната уличка, дето минаваше зад магазините по главната улица и стигаше задния вход на фурната на Абнър Гроф. Някой път, както си седяха, пред очите им изникваше картинка от живота на градчето. Абнър Гроф се появяваше на задния вход на фурната, с бастун в ръка или с празна бутилка от мляко. Години наред непримирима вражда съществуваше между пекаря и сивия котак на аптекаря Силвестър Уест. Момчето и майката виждаха как котаракът се вмъква крадешком през вратата на фурната и миг след това изскача, подгонен от пекаря, който ругае и широко размахва ръце. Фурнаджията имаше ситни зачервени очи, а брадата и тъмните му коси бяха вечно посипани с брашно. Понякога не смогваше да укроти яростта си и макар котаракът да бе отдавна избягал, той продължаваше да мята прътове, отломки стъкло и дори някои от инструментите, с които работеше във фурната. Един път взе, че строши задния прозорец на железарския магазин на Сининг. А сивият котак се спотулваше в тясната уличка зад варели, пълни с хартии и счупени шишета, над които кръжеше черен рояк мухи. Веднъж Елизабет Уилард бе сама и стана свидетел на лютото озлобление на пекаря — нескончаемо и безрезултатно, — след което склони глава връз дългите си бели ръце и заплака. Оттогава не поглеждаше към тясната уличка и се опита да забрави препирнята между котарака и брадатия фурнаджия. Тяхната битка със своята чудовищна живост й се струваше като повторение на собствения й живот.
Вечер, когато синът седеше в стаята с майка си, тишината караше и двамата да се чувстват неловко. Нощта се спускаше, на гарата пристигаше вечерният влак. Долу на улицата стъпките на минувачите кънтяха по дървения тротоар. Вечерният влак си заминаваше и над гарата падаше тягостна тишина. Понякога Скинър Лийсън, гаровият чиновник, тътрузеше багажна количка по целия перон. Откъм Мейн Стрийт долиташе говор и смях. Вратата на железопътната агенция се хлопваше. Джордж Уилард се надигаше, прекосяваше стаята и опипом намираше дръжката на вратата. Понякога се спъваше в някой стол и той се хързулваше по пода. Болната жена седеше до прозореца, неподвижна и безучастна. Дългите й ръце, бели и безкръвни, висяха отпуснато от облегалките на стола.
— Май е по-добре да излезеш навън, с момчетата. Прекалено много стоиш затворен — казваше тя, за да облекчи неудобството му, че я оставя сама.
— И аз мислех да се поразходя — отвръщаше Джордж Уилард някак гузно и неловко.
Една юлска вечер, когато бяха понамалели случайните гости, за които „Ню Уилард Хаус“ се превръщаше в мимолетен дом, и коридорите, осветявани само от снижения пламък на газовите лампи, тънеха в дрезгав мрак, на Елизабет Уилард й се случи нещо необичайно. От няколко дни бе прикована на легло, а синът й не бе идвал да я види. Това я обезпокои. Мъждукащата искрица живот, дето едва тлееше в тялото й, от тревогата лумна в огън и тя се измъкна от постелята, набързо се облече и разтресена от неимоверно раздути опасения, се понесе по коридора към стаята на сина си. Тътреше се край облепените с тапети стени, подпираше се с ръка и дишаше с мъчително усилие. Въздухът свистеше, през зъбите й. Бързаше напред и си мислеше колко е глупава.
„Та той си има своите момчешки занимания — казваше си тя. — Дори може вече да излиза привечер с момичета.“
Елизабет Уилард се ужасяваше да не я видят гостите на хотела, който нявга принадлежеше на баща й и все още се водеше на нейно име в регистрите на областната община. Хотелът бе запуснат и губеше все повече клиентите си, запуснат като самата нея, мислеше си тя. Стаята й бе свряна в едно мрачно ъгълче и когато чувстваше, че има сили, тя драговолно шеташе, оправяше леглата, ала предпочиташе това да става, когато гостите са навън и уреждат сделки с градските търговци.
Майката коленичи на пода пред вратата на своя син и се ослуша за някакъв звук. Щом чу, че момчето вътре пристъпва и тихо приказва, усмивка грейна на устните й. Джордж Уилард имаше навика да си говори на глас, от което майка му винаги изпитваше странно удоволствие. Имаше чувството, че този негов навик укрепва тайната връзка помежду им. Хиляди пъти разсъждаваше тихомълком за това:
— Той налучква пътя си, мъчи се да намери себе си — шепнеше си тя. — Не е някой тъпак, само да бръщолеви и да се гизди. Има някакво скрито зрънце в него и то се мъчи да покълне. Същото зрънце, което позволих да задушат у мене.
В тъмния коридор болната жена се надигна, откъсна се от вратата и се затътри обратно към своята стая. Опасяваше се, че ще се отвори вратата и синът й ще я свари там. Когато се отдалечи на безопасно разстояние — тъкмо преди да свърне в другия коридор, — тя спря, хвана се с ръце и зачака, мъчейки се да преодолее пристъпа на слабост, който я връхлетя и я накара цяла да потрепери. Момчето бе в стаята си и това я правеше щастлива. През дългите самотни часове в постелята малките опасения, които й минаваха
