Шъруд Андерсън
Братя
Седя в къщата си извън града. Краят на октомври е. Вали. Зад къщата има гора, отпред шосе, а от другата му страна е полето. Местността е осеяна с ниски хълмове, които изведнъж преминават в равнина. На около двадесет мили път през равнината е разположен огромният град Чикаго.
В този дъждовен ден листата на дърветата от отсамната страна на шосето се сипят като дъжд. Жълти, червени и златисти, те падат тежко право надолу. Дъждът грубо ги брули. Отнет им е последният златист полет из небето. През октомври листата трябва да се носят, подети от вихрушка, над полетата. Те трябва да си отиват, танцувайки.
Вчера се събудих на разсъмване и излязох да се разходя. Имаше гъста мъгла и се загубих в нея. Спусках се в долчините, после се връщах към хълмовете и навсякъде мъглата беше като стена пред мен. Дърветата изскачаха изведнъж от нея, внезапно, така както късно нощем човек изведнъж изскача от тъмнината на градската улица, за да попадне в яркия кръг под някоя улична лампа. Отгоре светлината на деня бавно си пробиваше път през мъглата. Мъглата бавно се вдигаше. Върховете на дърветата бавно се поклащаха. Под дърветата мъглата беше гъста, морава. Приличаше на пушек, покрил улиците на фабричен град.
Един старец ме пресрещна в мъглата. Познавам го добре. Хората тук го смятат за ненормален. „Смахнат е“, казват те. Живее сам в малка къща, скрита навътре в гората, и си има кученце, което винаги носи на ръце. Срещал съм го много пъти сутрин да се разхожда по шосето и той ми е разказвал за мъже и жени, които били негови братя и сестри, братовчеди, лели, чичовци, зетьове. Човек се обърква. Съседите му странят от него, затова си избира някое име от вестниците и умът му започва да фантазира. Една сутрин ми каза, че бил братовчед на онзи Кокс, който в момента, когато пиша тази история, е кандидат за президент. Друга сутрин ми каза, че певецът Карузо се оженил за неговата балдъза. „Тя е сестра на моята жена“, каза ми той, като притискаше малкото кученце към себе си. Сивите му воднисти очи ме гледаха умоляващо. Той искаше да повярвам. „Жена ми беше сладко, стройно момиче — съобщи ми той. — Живеехме в голяма къща и сутрин се разхождахме, хванати за ръце. Сега нейната сестра се омъжи за певеца Карузо. Сега той е мой роднина.“
Тъй като някой ми беше казал, че старецът никога не се е женил, тръгнах си учуден. Една ранна септемврийска сутрин го заварих да седи под едно дърво до пътеката, близо до неговата къща. Кучето ме залая, после хукна и се сгуши в ръцете му. По това време чикагските вестници бяха пълни с историята за един милионер, който се скарал с жена си заради връзката си с някаква артистка. Старецът ми каза, че артистката била негова сестра. Той е на шестдесет години, а артистката, за която пишат вестниците, е двадесетгодишна, но старецът ми разказваше за общото им детство. „Няма да повярваш, като ни гледаш сега, но тогава бяхме бедни — каза той. — Истина е това. Живеехме в малка къща на един склон. Веднъж, когато имаше буря, вятърът за малко не отнесе къщата. Страшен вятър беше! Баща ни беше дърводелец и строеше солидни къщи за другите, но нашата къща той не построи много солидно!“ Старецът тъжно клатеше глава. „Моята сестра, артистката, е изпаднала в беда. Къщата ни не е много солидна“, каза той, като поех по пътеката.
Вече един-два месеца чикагските вестници, които пристигат всяка сутрин в нашето село, се занимават с историята на едно убийство. Един мъж убил жена си, и то без всякаква причина. Историята е следната:
Мъжът, когото сега съдят и няма съмнение, че ще го обесят, работел във фабрика за велосипеди, където бил майстор и живеел с жена си и майка й в апартамент на Тридесет и втора улица. Обичал едно момиче, което работело в канцеларията на същата фабрика. То било от някакво градче в Айова и когато дошло в големия град, заживяло при леля си, която след време умряла. За майстора, едър човек със сиви очи, това момиче било най-красивата жена на света. Работела до един прозорец в една странична част на фабриката, нещо като пристройка, а долу в работилницата майсторът работел до друг прозорец. Той седял на бюрото си и в таблици отбелязвал извършената от всеки човек в неговия цех работа. Когато погледнел нагоре, той виждал как момичето работи на своето бюро. Въобразил си, че момичето е необикновено красиво. Той и не мислел да се сближава с нея, нито пък да печели нейната любов. Гледал я, както се гледа звезда над ниските хълмове през октомври, когато листата на дърветата са червени и златистожълти. „Тя е невинно, девствено създание, мислел си отнесено той. — За какво ли си мисли, докато работи там до прозореца?“
Във въображението си майсторът завеждал момичето от Айова в своето жилище на Тридесет и втора улица при жена си и тъща си. През цялото време в работилницата и вечер у дома си той носел нейния образ в себе си. Докато стоял до прозореца у дома си и гледал релсите на Централната илинойска железница и езерото зад тях, момичето било до него. Долу по улицата вървели жени и във всяка една от тях той откривал нещо от момичето от Айова. Една имала походка като нейната, друга правела някакво движение с ръка, което му напомняло за нея. Всички жени, които виждал, освен неговата собствена и тъща му, приличали на момичето, чийто образ носел в себе си.
Двете жени у дома му го обърквали и смущавали. Изведнъж те станали обикновени и грозни. Особено жена си той чувствал като чужда, неприятна тежест, вкопчила се в тялото му.
Вечер, след прекарания ден във фабриката, той се прибирал у дома си и вечерял. Бил по природа мълчалив и когато не говорел, никой не обръщал внимание на това. След вечеря той и жена му отивали на кино. Имали две деца и жена му чакала трето. Връщали се вкъщи и сядали да починат. Изкачването на двата етажа уморявало жена му. Тя сядала на стол до майка си и пъшкала от умора.
Тъщата била олицетворение на самата доброта. Тя заела мястото на безплатна слугиня в къщата. Когато дъщеря й искала да отиде на кино, тя махвала с ръка и се усмихвала: „Вървете, казвала тя, аз не искам. Предпочитам да остана тук.“ Вземала книга и сядала да чете. Жалкото деветгодишно момче се събуждало и заплаквало, искало гърнето. Тъщата се погрижвала за това.
Мъжът и жена му се прибирали вкъщи, и тримата седели час-два мълчаливо, преди да си легнат. Мъжът се преструвал, че чете вестник. Гледал ръцете си. Макар да ги бил измил грижливо, греста от велосипедните рамки оставала на тъмни ивици под ноктите му. Той си мислел за момичето от Айова, за белите му пъргави ръце, които танцували по клавишите на пишещата машина. Било му неловко, чувствал се мръсен.
Момичето от фабриката знаело, че майсторът е влюбен в него, и мисълта за това я ласкаела. След смъртта на леля си тя се преместила да живее под наем и вечер скучаела. Макар че майсторът не означавал нищо за нея, тя го използвала посвоему. За нея той станал символ. Понякога влизал в канцеларията и заставал до вратата. Огромните му ръце били покрити с черна грес. Гледала го, без да го вижда. Тя си представяла, че на неговото място стои висок, строен младеж. От майстора тя виждала само сивите му очи, които запламтявали със странен огън. Очите излъчвали страст, кротка и предана страст. Тя чувствала, че няма защо да се страхува от мъж с такива очи.
Тя жадувала за любим със същия поглед в очите. От време на време, може би веднъж на две седмици, тя оставала след другите в канцеларията под претекст, че трябва да довърши някаква работа. През прозореца тя виждала, че майсторът я чака. След като всички си тръгнели, тя заключвала и излизала на улицата. В същия момент и майсторът излизал от фабриката.
Вървели заедно покрай половин дузината сгради, до мястото, където тя се качвала на своя трамвай. Фабриката се намирала в квартала, който наричали Южен Чикаго, и докато вървели, се спускала вечерта. Ниски, небоядисани паянтови къщи се редели покрай улицата и деца с мръсни лица тичали и крещели по прашното платно. Минавали по един мост. Два изоставени шлепа с въглища гниели долу във водата. Той крачел тромаво до нея и се мъчел да скрие ръцете си. Бил ги изжулил грижливо, преди да излезе от фабриката, но ги усещал като тежки, мръсни части от непотребна вещ, които висят от двете му страни. Двамата излизали на разходка само няколко пъти, и то само през това лято. „Горещо е — казвал той. Не й говорел за нищо друго, освен за времето. — Горещо е — казвал той. — Мисля, че ще завали.“
Тя мечтаела за любимия, който някога щял да дойде — висок, рус, млад мъж, богат мъж, с къщи и земя. Работникът, който вървял до нея, нямал нищо общо с представата й за любовта. Разхождала се с него. Чакала в канцеларията, докато другите си отидели, за да се разхожда скришом с него заради неговите очи, заради страстта в очите му — една кротка страст, която се прекланяла пред нея. Тя не се страхувала от него, нямало от какво. Той никога не би направил опит да я доближи, да я докосне с ръка. Чувствала се сигурна с него.
Вечерта у дома си мъжът стоял под електрическата лампа с жена си и тъща си. В съседната стая спели
