Краят на западната цивилизация

Фиксирани инвестиции (постоянен капитал у Маркс) — разходи за нови дълготрайни активи (сгради, машини, обзавеждане).

Инвестиционни запаси (променлив капитал у Маркс) — променящи се запаси от суровини, материали и непродадени стоки.

Фискална политика — данъчно облагане и бюджетни разходи, като инструменти за въздействие върху съвкупните търсене и предлагане; това е непазарна и главно нелиберална намеса в пазарната стихия.

В борбата с кризите (спадове, оживления, рецесии, инфлации, стагфлации…) макроикономиката като наука се съобразява със следните закони [20]:

Закон за сравнителните предимства — индивидите, фирмите, регионите и държавите могат да спечелят от специализацията в производство на стоки, които произвеждат по-евтино и ги разменят с други желани от тях стоки, които имат по-висока алтернативна цена за тях. Това е така на теория, при добра воля на всички участници в пазара. На практика силните диктуват цените на слабите.

Закон за търсенето — принцип, според който цените на стоките са в обратна зависимост от количеството стоки, които купувачите желаят да купят. Това е очевидна баналност.

Закон за предлагането — принцип, според който има пряка връзка между цената на стоката и предлаганото количество.

Закон на Сей — производството само си създава търсене; свръхпроизводство не е възможно, защото общата стойност на произведените стоки и услуги винаги е достатъчна, за да бъдат купени. Законът непрекъснато се опровергава от практиката.

Принцип на акселератора — потребителското търсене води до увеличаване на инвестициите, тъй като, за да се произведат повече допълнителни стоки, е необходим повече обществен капитал.

Печалбата е възнаграждение, което предприемачът получава за проекта, който осъществява, т.е. за своя труд. Не става дума за принадена стойност.

Конкуренцията е жизнено важна за регулативната роля на пазарния механизъм, понеже обвързва цените на стоките с действителната им стойност. Без конкуренция се достига до монополизъм. От друга страна всеки истински капиталист се стреми да унищожи конкурентите си и да стане монополист — това е крайната цел на конкуренцията.

В малките общности (държави, общини) и в някои отрасли (железници, пощи, топлофикация, електрификация, водоснабдяване) съществуват т.н. естествени монополи — раздробяването на монополиста на по-малки фирми влошава работата.

За дадена страна паричният поток на разходите за крайни продукти = БВП (или БНП за „затворените“ икономики) = паричния поток на разходите за производствени ресурси. Това е аналогично на един счетоводен баланс, където винаги графата „дебит“ = графата „кредит“.

Едно от постоянните явления на капиталистическата икономика е безработицата („незаетостта“). „Загубите (за обществото, а не за частните фирми — б.а.) от безработицата са най-солидното документирано разхищение в съвременната пазарна икономика. То е с много по-големи измерения, отколкото са загубите от неефективност на микро-равнище, предизвикани например от възникването на монопол или от въвеждането на мита и квоти във външната търговия“ (Ст. Савов) [20].

Безработицата се проявява като закономерно явление, свързано с циклите на икономическата дейност в моментите на спад, рецесия, стагфлация… Идеалната „пълна заетост“ е случаен факт в моменти на подем на икономиката (например при война), а не цел. Крайна цел е производството на стоки и услуги и извличаната от тях печалба.

Според Кейнс безработицата нараства и доходите намаляват, когато са недостатъчни разходите за инвестиции и потребление. Оттук следва, че производството и потреблението трябва непрекъснато да нарастват (експанзия). Тъй като, образно казано, никой не може да изяде повече, отколкото може, настъпват кризи (в случая рецесия и безработица).

Спестяването е изземване на средства от преходно-разходния поток. Ако то превишава предприемаческите инвестиции, тогава общите разходи на потребителите и предприемачите са недостатъчни, за реализиране на произведените стоки (т.е. има свръхпроизводство). Производството намалява обема си и в резултат настъпва депресия (с повишена безработица) и, най-общо казано, криза.

Р. Хайлбронер и Л. Туроу [26] описват по следния начин „динамиката“ на капиталистическата пазарна икономика:

Ако заплатите (а с това и потреблението) се увеличат бързо, ще последва инфлационна спирала. Това се преодолява чрез създаване на безработни, за да се намали потреблението. Спестените средства формират нов капитал. При лошо взаимодействие между отраслите (въпреки „невидимата ръка“ на пазара!) намалява търсенето и възниква безработица. Ресурси за преодоляване на тези явления са нови данъци (събирани от цялото население в полза на фирмите) и доброволно спестяване. Ако набраните средства са недостатъчни, ще се появи инфлация. Ако не се изразходват, ще се появи рецесия. Ако пазарът не регулира нещата (къде отива „невидимата ръка“?), ще се намеси държавата.

И още [26]: „Икономическите рецесии се коренят в провала на бизнес-сектора, [неспособен] да поеме спестяванията на икономиката посредством достатъчно инвестиции“. В този случай държавата налага нови данъци на всички и спестените по този начин средства се дават на бизнеса, за да ги инвестира. А държавата прехвърля фондове от едни членове на националната общност (данъкоплатците) към други членове на същата общност (притежателите на държавни облигации). Все едно „дълг в семейството, който съпругът дължи на съпругата“, понеже капиталистът и наемният работник са едно семейство.

Потреблението е главен източник на стагнация [20], но също и на инфлация [26]. „Сигурен лек“ за инфлацията е „да се изпрати икономиката съзнателно в наистина дълбока инфлация“, пък, който може, нека оцелее.

В съвременната макроикономика на капитализма си съперничат две школи — кейнсианската и монетаристката.

Според Кейнс, икономическата (не)стабилност се определя от колебанията на съвкупното търсене на стоки и услуги. При недостатъчно търсене нараства безработицата. В обратния случай възниква инфлация. Ако се управлява търсенето, икономиката ще бъде устойчива.

Според М. Фридман. „политиката на държавата спрямо монополите е арбитрарно ограничаване на индивидите да извършват свободна размяна и същевременно ограничава свободата и увеличава разхищаването на средства“. Преразпределянето на доходите в името на обществената справедливост е „поредният пример за обосноваване на намесата на правителството с цел да поправи мними дефекти на системата на свободна конкуренция…“ [13]. Т.е. монетаристите са за „чист“ либерален капитализъм, laissez faire. „Предлагането на пари трябва да се разширява с неизменен фиксиран процент, съответствуващ на дългосрочните тенденции в растежа на икономиката на страната“ [26]. „Монетаризмът се състои от три главни мерки на икономическа политика: намаляващи надници, орязване на бюджетните дефицити на правителството и висок лихвен процент. Уникална черта е… че те… преразпределят доходите по неегалитарен начин“ (Е. Александер) [32]. Не се поставя за цел да останат живи хора.

Ако се систематизират разликите между кейнсианството (К) и монетаризма (М), ще се получи следната картина [20]:

1. К: Пазарната икономика по своята природа е нестабилна; макрополитиката е в състояние да коригира тези нейни недостатъци.

М: Погрешната парична политика е главният източник за нестабилност. Пазарната икономика притежава самонастройващ се механизъм, който води към стабилизация, когато тя е в равновесие.

2. К: По време на рецесия макрополитиците трябва да планират бюджетен дефицит, а по време на инфлационен подем — бюджетен излишек, за да предизвикат икономическа стабилност и пълна заетост.

М: Макрополитиката не е в състояние перманентно да намалява безработицата и да ускорява икономическия растеж. Усилията растежът да бъде стимулиран предизвикват инфлация.