Илия Ангелов
Тъжният клоун
Посвещавам тази книга
на майка ми
Димитрина Чолакова
ВМЕСТО УВОД
„Тъжният клоун“ наричаше себе си често Парцалев.
Дълго се колебах преди да започна да пиша моите спомени в тази книга за Георги Парцалев. Колебаех се, защото е много трудно да се опише макар и малка част от неговия живот, изпълнен с такова разнообразие, жизненост и динамика, каквито аз дотогава не познавах. Ако от едната страна беше комедийността, то от другата натежаваше личната трагедия в живота на актьора. Животът му за обикновения човек беше табу.
Кой беше Георги Иванов Парцалев?
За хората светът на Парцалев бе възприеман откъм лъскавата страна, заключен между славата и сцената и забулен от неговия глас и усмивка. Аз бях близо до него и цялото му семейство през последните 15 години от неговия живот. И въпреки това си мисля, че Парцалев до ден днешен си остава една загадка. Походката и гласът му — толкова специфични, неизменната му усмивка, очите му — ту топли, ту непроницаеми, не издаваха терзанията на една артистична и богата душа.
Парите и голямата му популярност създаваха у хората мит за щастие и спокойствие. Но ролите на Парцалев бяха по-важни от материалното, което получаваше. Той търсеше пълно себеотдаване в изкуството. Но когато оставаше сам, въпреки че до преди минути е бил заобиколен от тълпа поклонници и псевдоприятели, тъга и неудовлетвореност слагаше отпечатък върху него.
Талантът на Парцалев го изведе до върховете на славата. Комедийният актьор се наложи в културния ни живот в един момент, когато обществото имаше нужда от него, защото той носеше и недоволството на хората от властта.
Първите спомени започнах да пиша на 19 септември 1992 година в Лимасол, Кипър, където работех като илюзионист. Взаимно се наричахме „Бате“, обръщение, което използвахме до края на живота му. Спомням си, че при едно от многобройните ни пътувания му подхвърлих, смеейки се:
— Бате, ще взема да напиша една книга за теб и да те опиша най-подробно.
Реакцията му беше мигновена. Той ококори очи и каза:
— Дръндрън, та пляс. Престани да говориш врелинекипели, нямам аз нужда от никаква книга. Те са за тези, които изкуствено ги помпат с титли. Ясно ли ти е, Бате? — и широка усмивка се разля по неговото лице.
Впрочем, много от случките, които описвам в книгата, са ми разказвани лично от Парцалев, а на други съм непосредствен свидетел и участник. За някои от тях не съм сигурен дали са се случвали наистина или са плод на богатата му фантазия. Тайно от него си водех записки, а други сами изплуваха в паметта ми, докато работех над книгата.
ЗАПОЗНАНСТВОТО
И аз като всички, познавах Парцалев от театъра, телевизията и естрадните забавни програми, които следях с интерес. В началото на 60-те години актьорът се изявяваше в творчески тандем с Енчо Багаров. Двамата артисти играеха в Сатиричния театър и се радваха на голяма популярност на естрадния подиум.
През младежките си години, преди да стана илюзионист, бях танцьор в самодейния състав на читалище „Светлина“ в квартал „Иван Вазов“. Художествен ръководител ни беше Захари Андреев, танцьор от състава на Филип Кутев. За да се съберат средства за нови костюми, ръководството на читалището реши да организира концерт на всички самодейци в Летния театър в столицата. Поставиха ни задача, на мен и на Андреев, да се свържем с Багаров и Парцалев и да ги поканим срещу заплащане да участват в концерта.
От Сатиричния театър успях да взема домашния телефон на Багаров. Уточнихме среща около 10 ч. сутринта като помолих на разговора да присъства и Парцалев. Багаров живееше на ул. „Юри Венелин“. Беше месец септември 1963 година. Заедно със Захари Андреев отидохме на тази среща. Наложи се да почакаме около пет минути пристигането на Парцалев.
Актьорът се появи гладко избръснат и силно ухаещ на скъп парфюм. Носеше пъстро жълтеникаво сако, бяла риза и цветна връзка. Забелязах също и бижутата му — пръстени и златна гривна, които грабваха окото с фината си изработка. Имах чувството, че не си беше доспал, но пушейки цигара след цигара, започна да се разсънва. Направи ми впечатление, че цигарите пушеше до самия филтър, като ги припалваше една от друга. Започнахме да преговаряме за тяхното участие. По време на целия разговор Парцалев не каза нищо, а само пушеше цигара от цигара.
След като ни изслуша внимателно, Багаров категорично отказа да участват в концерта ни. Въпреки неколкократните молби от наша страна и предложеното добро заплащане, Багаров не склони. Той ни каза:
— Ние с Пацо (така той се обръщаше към Парцалев) сме търсени, защото не играем със стар репертоар. Съжаляваме, че ви отказваме, но не бива да ни се сърдите.
На изпроводяк Парцалев каза:
— Хайде, наистина не се сърдете. Другият път няма да ви откажем — и широко се усмихна.
По-късно, след много митарства и прослушвания, най-сетне имах възможността да изнасям самостоятелни илюзионни концерти в цялата страна под артистичното име Магистър Илма. Тогава започнах да работя с хумористите Саркис Мухибян и Герасим Младенов. Единият беше много пълен, а другият — пълната му противоположност. На Саркис хуморът му се въртеше все в гастрономически сценки, а Младенов умееше да представя пияния човек в какви ли не ситуации.
Добре работех с тях. Касовите постъпления на спектакъла бяха много важни за нас, защото „Концертна дирекция“ вземаше почти 80 на сто от приходите ни. Не ни признаваха дори пътните разходи. Чиновниците, които работеха там, имаха хубави заплати и не искаха да си имат никакви главоболия. Стана така, че между Мухибян и Младенов възникна някакво недоразумение и артистичния блок увисна. Още повече, че всеки от тях правеше поотделно самостоятелна сценка. Въпреки голямото ми желание да направят общ хумористичен етюд, те не се съгласиха. А каква визуална гледка само бяха! Саркис Мухибян беше едър човек, около 130 кг, а Герасим Младенов беше нисичък и слаб, и едва ли имаше 50 кг. Така че един общ етюд между тях би бил много сполучлив.
Не се заблуждавах, че за спектаклите ни трябваше силна хумористична програма. Имах много добър организатор, способен и комбинативен. Това беше Димитър Псалтиров. Играехме навсякъде — в читалища, салони и концертни зали. И ето, че една вечер след представление Псалтиров ми даде идея да се свържа с Георги Парцалев. Но той не искаше лично да говори с него. Разбрах, че преди време Псалтиров, организирайки представление на Парцалев, не е бил точен с него. А когато някой злоупотребеше финансово със Парцалев, актьорът слагаше край на взаимоотношенията си с човека или ведомството. Псалтиров постоянно ми говореше да вземем Парцалев в нашата програма. А и аз имах голямо желание да работя с него.
Беше 2 март 1971 година. В софийския цирк, който злополучно изгоря по-късно, Парцалев играеше сам. Актьорът представяше хумористичните сценки „Пройчо в Москва с шевната машина“, „Моят син в Етиопия“ и „Бах и Фуга“. Обикновено той играеше най-накрая на представлението или в края на първата част, ако имаше антракт. Изгледах три представления и едва тогава се престраших и почуках на вратата на неговата самостоятелна гримьорна. Заварих го седнал на един стол да решава кръстословица. Там беше и приятелят
