време бяха изключително дефицитни и продавачките му ги извадиха изпод тезгяха. Отбихме се да обядваме в ресторанта на Витиня. Чак когато пристигнахме в столицата и качвахме багажа у Парцалеви, разбрахме, че сме загубили пакета с пастърмата. Парцалев с чувство за хумор рече:
— Не ме е яд за пастърмата, ами ме е яд за това, че който я е намерил, няма да може да я нареже толкова тъничко, колкото аз.
ПАРЦАЛЕВ НА ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ
Ето, че дойде и годишнината, когато Парцалев навърши кръгли 50 години. Имах за задача да избера мястото на честването. На него, от една страна му се искаше това да стане много тържествено, а от друга, имаше скрупули как ще го изтълкуват хората. Спряхме се на Плевен, където той беше завършил средното си образование. Кмет на града по това време бе Стефан Нинов, известен на съгражданите си като „Къртицата“, защото за кратко време беше разкопал и оправил центъра и улиците на Плевен. По-късно Нинов стана и кмет на Столична голяма община. Тържеството беше организирано четири дни след рождената дата на Парцалев 16 юни. Това бе много мило тържество, наситено с много поздравления, подаръци и богата програма. Усмивката не слизаше от лицето на Парцалев. Със специално внимание беше оградено и семейство Парцалеви, заедно със зетя и сестрата на Георги. Сред телеграмите с поздравления отсъстваха задължителните в такива случаи приветствия от Тодор Живков и тогавашния Комитет за култура. Плевенският кмет Нинов зачете Парцалев и лично го поздрави. Актьорът получи толкова много цветя, че нямахме възможност да вземем всички букети и да ги отнесем в град Левски, въпреки че пътувахме с четири коли. Към единайсет и половина през нощта, след края на тържеството, Парцалев покани много от гостите си на малък коктейл в залата на читалището.
Около един часа през нощта тръгнахме за град Левски, изпратени от шпалир почитатели, които скандираха: „Парцалев, Парцалев“. През следващите три дни Парцалев бе център на вниманието тук. Съгражданите му не спираха да говорят за него, чакаха да го видят и поздравят. Някои се тълпяха пред дома му. От всички най-притеснена беше леля Веска.
— Ще чакат, ще чакат и ще си отидат — казваше под мустак бай Кольо, с чувство на гордост от популярността на сина им.
Когато се прибирахме към София, в колата Парцалев ми каза:
— Бате, благодаря ти за помощта. В тези дни усетих отново колко много хората ме обичат. Знаеш ли, не е лесно да си на петдесет години!
30 ГОДИНИ НА СЦЕНАТА
След смъртта на Багаров, Парцалев започна да играе скечове със Стоянка Мутафова. Двамата имаха незабравимо артистично присъствие. Търсеха ги навсякъде и имаха огромен успех. Но когато тя стана „народна артистка“, Парцалев беше засегнат до болка и прекъсна този творчески контакт. Това той направи така деликатно, че тя да не се обиди. Стоянка Мутафова го разбра и не му се разсърди. Той не можеше да си представи на театралния афиш пред Парцалев да пише з.а., а пред Мутафова н.а. Това разочарование Парцалев пазеше дълбоко в себе, без да го споделя с никого.
По време на един наш концерт Парцалев забелязал, че един човек от публиката не се смее на сценките и вицовете му.
— Човекът беше 50-55-годишен — разказваше Парцалев — прилично облечен, седнал на първия ред по средата и гледаше през цялото време изключително сериозно и внимателно. Погледнах хората в залата, всички се заливат от смях, а той стои безучастен. Колкото и да се стараех, човекът оставяше безмълвен. Не го ли разсмея, значи ми е дошло времето да слезна от сцената — помислих си аз. — Поглеждах го с край- чеца на окото си, но смях нямаше. Като гледах този сериозен човек, нещо в мен се пречупи. Казах си, ще изиграя най-смешния си епизод. И отново без резултат. Настроението ми се развали, неспокоен и изнервен се прибрах в гримьорната.
Застанах пред огледалото и аха да кажа: „Парцалев, вече не ставаш“, на вратата се почука плахо.
— И знаеш ли, Бате, какво се случи? — продължи Парцалев. — Отворих вратата. Каква изненада! Същият този зрител. Той държеше в ръцете си букет с бели карамфили и още на вратата ми каза:
— Вие бяхте чудесен, а аз съм авторът на няколко ваши скеча.
— Занемях — продължи Парцалев, — а на ум си казах: „Поне веднъж да се беше засмял“. Така нещата си дойдоха на мястото.
Парцалев и Калоянчев направиха много и запомнящи се роли в киното, театъра, изиграха десетки телевизионни постановки, но извън работата си нямаха допирни точки, освен че деляха една гримьорна.
Парцалев разказваше винаги със смях следния епизод: „Пътувам си с влака и се прибирам в София. На една гара вратата на купето се отваря и влизат мъж с малко момченце. Като ме видя, мъжът се зарадва искрено и рече:
— Много се радвам, че ви виждам на живо. Цялата ни фамилия застава пред телевизора и се смеем от сърце на вашите изпълнения. Моят внук, дето го водя, също се казва Георги.
После непознатият се обърна към детето и го попита:
— Кажи, моето момче, как се казва този чичко? Кажи, не се смущавай. Нали и ти искаш да станеш артист като него?
Момченцето се смути и скри глава зад дядо си. Дядо му продължи:
— Кажи де, кажи, това е Георги…
В същият миг детето, поглеждайки към мене, извика:
— Георги Калоянчев!
Човекът се притесни, а аз се смях от сърце. Стана ми много весело. По-късно разказах тази случка и на Калата. И двамата се забавлявахме много.“
Парцалев умееше да разпределя времето си много рационално, а и моята помощ като негов импресарио го улесняваше допълнително. Една вечер Парцалев имаше представление в Сатиричния театър, а по същото време трябваше да изнесат спектакъл заедно с Латинка Петрова в голямото фоайе на кино „Петър Берон“. Той се притесняваше как ще съчетае двете участия. Актьорът играеше само в самото начало и после се появяваше чак в края на постановката „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“. Предната вечер, за да го успокоя, направихме пробен пробег между театъра и клуба в „Иван Вазов“ и изчислихме времето, необходимо за придвижването ни. Оказа се, че Парцалев спокойно може да започне пиесата в Сатирата, а след това да играе с Латинка Петрова и да се върне навреме за финала в театъра.
Въпреки, че всичко мина добре, тази авантюра повече не я повторихме.
Преди време открих един сценарий у дома на Парцалев от 1966 година, който е трябвало да послужи за телевизионен портрет на актьора. Замисълът му беше построен върху изказвания на различни творци, съчетано с кадри от дома на Георги Парцалев. Режисьор беше Методи Андонов. Включително и той е трябвало да се появи в кадър да сподели личните си впечатления: „Парцалев е заслужил любовта на зрителите с таланта, с трудолюбието и скромността си. Искам да кажа, че внукът на писателя Константин Константинов — Жорко имаше една грамофонна плоча. На нея беше записан гласът на Парцалев. Любимото му занимание като първокласник бе да си пуска плочата и не му омръзваше да се смее. Него текста не го интересуваше. Детето се радваше само на гласа и интонацията на Парцалев.“
Йордан Радичков: „Смешните неща винаги имат стойност и придобиват качества само, ако се споделят с други — да се смееш или да плачеш е съвсем нормално. Хуморът на Парцалев е изключителен и не е случаен. Например някой комедиен актьор се спъва случайно на сцената и предизвиква смях у публиката. Поласкан от това, актьорът започва да се спъва непрекъснато, докато публиката получи отвращение от тези повторения. Забравя се главното, че публиката се е смяла просто на спънатия човек, това е.“
Георги Парцалев: „Аз действително се страхувам много от случайните неща в комедията да не станат постоянни — мимики, жестове, изкривявания на тялото. Когато бях начинаещ актьор, играех роля на 16- годишен младеж. Народният артист Георги Стаматов присъстваше на репетицията. По едно време ме прекъсна и рече внимателно:
— Парцалев, ти все едно играеш не 16-годишен, а 26-годишен.
